Видях го да тръгва надолу по стълбата — с широки рамене, побеляла сресана нагоре коса, махайки ми с ръка за поздрав, без да се обръща — и затворих вратата. Както предполагах, мама мигновено ми се нахвърли в тъмнината. Напразно се бях опасявала, че ще ме оскубе, противно на моите очаквания тя понечи да ме прегърне, ала тъй несръчно, че отначало даже не проумях. Вярна на плана си, потърсих нейната ръка и пъхнах парите в шепата й. Тя ги блъсна и те паднаха на пода — намерих ги на сутринта, когато излязох от моята стая. Всичко това бе твърде мъчително, ала никоя от нас не проговори.
Влязох в голямата стая и седнах до масата. Мама седна срещу мене и ме погледна. Изглеждаше разтревожена и аз се смутих. Неочаквано тя каза:
— Знаеш ли, че докато беше оттатък, в един момент се изплаших?
— От какво се изплаши?
— Не знам — рече тя. — Най-вече се чувствах самотна, стана ми много студено и като че ли вече не бях аз… Всичко наоколо ми се въртеше, знаеш как става, когато човек е пил… всичко ми изглеждаше толкова особено… Мислех: това е масата, това е столът, това е шевната машина, но въобще не бях сигурна, че наистина са масата, столът и шевната машина, и ми се струваше, че и аз съм друга. Казвах си: аз съм стара жена, която работи като шивачка, имам дъщеря, която се нарича Адриана, но не се убеждавах… За да се уверя, започнах да си припомням каква съм била като малка, на твоята възраст, когато се омъжих, когато се роди ти, и се изплаших, защото всичко като че ли е минало за един ден и изведнъж от девойка съм станала старица. Пък не съм забелязала. И когато умра — с усилие добави тя, поглеждайки ме, — ще бъде тъй, като че ли никога не ме е имало.
— Защо мислиш за тези неща? — попитах бавно. — Още си млада, какво общо има смъртта?
Тя може би не ме чу и продължи със същото увлечение, което будеше съжаление и ми се струваше неискрено:
— Страх ме беше, повтарям ти, мислех си, щом човек не иска да живее, трябва ли да живее насила?… Не казвам, че трябва да се самоубие, за да се самоубие е нужна смелост, не, но дето се вика, просто не му се живее повече, както не ти се ще да ядеш, не ти се ще да ходиш… Е, добре, кълна се в паметта на баща ти, не искам да живея повече.
Очите й бяха пълни със сълзи, устните й трепереха. Не знам защо, но и на мене ми се до плака, станах, прегърнах мама и седнахме на дивана. Поседяхме прегърнати, разплакани и двете. Бях объркана и много изморена, а приказките на мама с тяхната съмнителна логика засилваха смущението ми. Съвзех се първа, защото в края на краищата плачех от съчувствие. Отдавна се бях отказала да роня сълзи за себе си.
— Хайде, хайде — рекох и я потупах по рамото.
— Казвам ти, Адриана, не ми се живее — през сълзи повтори тя.
Пак я потупах с ръка по рамото и без да говоря повече, я оставих да се наплаче на спокойствие. Междувременно си мислех, че тези приказки явно изразяваха угризенията й. Вярно, тя винаги ме беше насърчавала да следвам примера на Джизела и да се продавам колкото може по-изгодно. Ала от речено до сторено има голяма разлика и за мама сигурно е било много тежък удар, виждайки, че водя мъж вкъщи, и усети и последвалите пари в ръката й. Сега резултатът от нейните напътствия беше налице и тя се ужаси от него. Но същевременно при мисълта, че е безсмислено да си признае грешката, сигурно изпитваше някакво горчиво задоволство. И така, вместо да ми каже в очите: „Ти постъпи лошо, не го прави повече“, предпочете да говори за неща, които нямаха нищо общо с мене — за живота си и за желанието си да умре. Често съм наблюдавала много хора, по своя воля извършили нещо осъдително, как впоследствие се опитват да се разграничат от постъпката си, съвземат се и се стремят да разговарят за по-възвишени неща, които ги представят в собствените им очи и пред околните в светлината на безкористност и благородство, отстоящи на километри от стореното или, какъвто бе маминият случай, от онова, което са допуснали да бъде направено. Повечето съвсем съзнателно действат така, докато мама, бедничката, го правеше несъзнателно, точно както й диктуваха сърцето и обстоятелствата.
Но думите й, че не иска да живее повече, ми се струваха истински. И аз не исках да живея повече, след като разкрих измамата на Джино, обаче тялото ми, нехаещо за волята, продължаваше да живее. Продължаваха да съществуват гърдите, краката и бедрата ми, които толкова се харесваха на мъжете, нуждаех се от любов и силно я желаех въпреки всичко. Бях готова да легна и да не се събудя повече, но докато спях, моето тяло продължаваше да живее, кръвта течеше във вените ми, стомахът и червата работеха, обръснатите косъмчета под мишниците поникваха, ноктите растяха, кожата ми се потеше, силите ми се възстановяваха и по някое време сутрин клепачите ми се повдигаха, очите ми отново виждаха ненавистната действителност и аз съзнавах, че независимо от желанието си да умра съм още жива и трябва да продължавам да живея. В заключение си казвах, че изобщо не си струва да се занимавам с това, че трябва да се приспособя към живота и да не разсъждавам какъв е.