— Къде да ви закарам? — попита той, затваряйки вратата.
Казах адреса на ателието. Направи ми впечатление, че гласът му е приятен, макар да долових известен фалш и превзетост. Младежът рече:
— Е, най-напред ще направим една обиколка… още е толкова рано, после ще ви закарам, където пожелаете.
Колата потегли. Излязохме от квартала, минахме по околовръстния път край крепостните стени, пресякохме голяма и дълга улица с къщурки и магазинчета от двете страни и накрая стигнахме полето. Той започна да шофира като луд по правия участък между чинаровите горички. От време на време, без да се обръща, ми посочваше скоростта:
— Сега ще вдигнем осемдесет… деветдесет… сто… сто и двайсет… сто и трийсет.
Явно искаше да ме заинтригува с високата скорост, но по-скоро изпитвах безпокойство, защото трябваше да ида да позирам и се боях да не би колата да се повреди и да спре насред полето. Изведнъж той рязко удари спирачки, изключи мотора и попита:
— На колко години сте?
— На осемнайсет.
— Осемнайсет години… мислех, че сте на повече.
Гласът му действително беше превзет и за да подчертае определена дума, той го снишаваше, сякаш говореше на себе си или доверяваше тайна.
— Как се казвате?
— Адриана. А вие?
— Джино.
— Какво работите? — запитах.
— Търговец съм — отвърна той, без да се колебае.
— Колата ваша ли е?
Той я изгледа презрително и потвърди:
— Да, моя е.
— Не вярвам — рекох прямо.
— Не вярвате?… О, хубавице! О, хубавице, защо? — изненадан, ала без никакво смущение, подигравателно и тихо повтори той.
— Сигурно сте шофьор.
— Наистина приказвате странни неща… Виж ти, виж ти… И какво ви кара да мислите така? — още по-иронично попита той.
— Ръцете ви.
Огледа ги, без да се изчерви или сконфузи, и каза:
— Хм, нищо не може да се скрие от госпожицата… Какъв проницателен поглед! Вярно, шофьор съм. Сега доволна ли сте?
— Не, не съм доволна — отговорих грубо — и настоявам веднага да ме закарате в града.
— Защо? Яд ви е, задето казах, че съм търговец ли?
Наистина в онзи момент, въпреки волята ми, сама не знам защо му се ядосвах.
— Да не говорим повече, закарайте ме.
— Пошегувах се… И какво толкова? Не може ли да се пошегува човек?
— Подобни шеги не ми харесват.
— Е, хайде, какъв тежък характер имате. А аз мислех: госпожицата сигурно е някоя принцеса и ако разбере, че съм само беден шофьор, няма да ме погледне вече… Ще й кажа, че съм търговец.
Думите му бяха попаднаха в целта, защото хем ме ласкаеха, хем подсказваха чувствата му към мене. Пък и той ги изрече с такава лекомислена прелест, която окончателно ме покори.
— Не съм принцеса. За да се прехранвам, работя като модел, както вие работите като шофьор.
— Какво ще рече модел?
— Ходя в ателиетата на художници, събличам се гола и те ме скицират или рисуват.
— Имате ли майка? — разпалено попита той.
— Да, защо?