Макс Фриш
Рип Ван Уинкъл
Рип ван Уинкъл, потомък на онези безстрашни ван Уинкъловци, които по времето на Хенри Хъдсън заселили Америка, бил по рождение безделник, при това, както изглежда, добросърдечен момък, който ловял риба не заради улова, а за да може да си помечтае на воля, понеже главата му била пълна с „мисли“, нямащи нищо общо с действителния му живот. А неговата действителност била една примерна жена, на която всеки в селото съчувствал или се удивлявал — никак не й било леко с такъв мъж. Рип навярно сам разбирал, че трябва да се залови за някаква работа, да овладее някоя мъжка професия и затова обичал да се представя за ловец — това занимание имало за него предимството, че по цели дни можел да скита по безлюдните места, където никой не го виждал. Най-често се завръщал, без да е застрелял дори и един гълъб, натоварен само с угризения на съвестта. Неговата къщичка била най-занемарената в цялото село, да не говорим за градината му. Никъде бурените не растели толкова буйно, както в неговата градина, а от всички селски кози винаги неговите се загубвали и падали в пропастите. Но това не огорчавало Рип, понеже за разлика от своите прадеди, които надничали, жадни за дела, от старите си портрети, той имал вътрешен живот. По цели дни седял пред своята неугледна къщурка, подпрял глава с юмрук, и размислял защо не е напълно щастлив. Имал си жена и две деца, а не бил щастлив. Очаквал нещо повече от себе си и продължавал да очаква дори когато му чукнали петдесетте лазарника, макар че добрата му жена и другарите му по чаша се присмивали.
Единствено Бауц, неговото рунтаво куче, го разбирало и размахвало опашка, щом Рип метнел пушката си на рамо и потеглял на лов за катерици. Тежката пушка с множество украшения бил наследил от своите прадеди. Навярно те щели да се усмихнат под мустак, ако чуели как Рип разказва за ловните си приключения; той се завръщал от гората винаги с повече преживелици, отколкото с улов. И понеже от разказите му не можело да се приготви печено, на жена му — майка на две деца — отдавна й било дошло до гуша. Тя често го гълчала и го наричала лентяй, и то пред всички, което Рип не можел да понася. И ставало тъй, че търсейки слушатели за своите истории, той се заседявал почти всяка вечер в селската кръчма и макар че от разказите му не можело да се приготви печено, винаги се намирали един-двама, готови да го слушат. Великолепната му пушка и умореното куче в краката му били достатъчни доказателства, когато Рип разказвал за ловните си приключения. Хората не се отнасяли лошо с него, понеже Рип не обиждал никого, напротив, изглежда той винаги изпитвал малко страх от живота и хората и се нуждаел от съчувствие и обич. Навярно си и попийвал. Ако пък някой нямал желание да го слуша, това не създавало главоболия. Във всеки случай по-рано от полунощ те никога не се прибирали вкъщи, Рип и неговото куче, което винаги подвивало опашка, щом чуело стъпките на госпожа ван Уинкъл, тъй като всяка вечер имало разправии, от които Рип разбирал толкова, колкото и кучето му, безкрайни разправии, докато накрая Рип свалял ботушите си и ставало повече от ясно, че така не може вече да продължават, но всъщност това им било ясно от дълги години.
Веднъж те отново тръгнали на лов за катерици, Рип и вярното му куче. През селото преминали със стегната стъпка, ала щом се изгубили от очите на хората, Рип направил, както обикновено, първата си почивка и леко позакусил, а Бауц следял да не се появи някой зад хълма. За това, както обикновено, Бауц получил няколко кокала, а Рип натъпкал лулата си и запушил, за да даде време на смелото си куче, шумно глождещо голия кокал, да се наслади докрай на удоволствието. Най-сетне те отново поели в утрото през хълмистата долина над блестящия Хъдсън, великолепен край, нещо, в което човек може да се убеди и днес. А и катерици имало в изобилие! Бог знае защо, пред хората Рип винаги се представял за ловец! Потънал в мисли — никой няма да узнае за какво, — той бродел из гората. Тук се въдели и зайци, дори една сърна изскочила насреща му. Рип се заковал на място и с ръце в джобовете, пушка на рамо и лула в устата, заразглеждал учуденото животно с благоговение. Сърната, която очевидно изобщо не го сметнала за ловец, продължила спокойно да пасе. „Но нали съм ловец!“ — казал си Рип, спомнил си изведнъж за вечерите в кръчмата и за вярната си съпруга, тъй че свалил пушката, прицелил се в сърната, която за миг вдигнала към него очи, и натиснал спусъка. Ала в пушката му нямало барут! Странно — кучето залаяло, макар че не се разнесъл изстрел, и в същия този миг откъм дола долетял глас:
— Рип ван Уинкъл! Рип ван Уинкъл!
Някакъв човек със странен вид, запъхтян под тежък товар, се появил неочаквано от каменистия дол. Той крачел приведен, тъй че лицето му не се виждало, но Рип останал поразен от дрехите му. Странникът бил облечен в сукнена жилетка и бели панталони с пъстри панделки, също като хората от старите портрети, да, имал и козя брада, каквато някога носели прадедите на Рип. На плещите си мъкнел едно доста големичко буренце с бренди. Рип не чакал дълго да го викат, а се приближил към непознатия.