Емилиян Станев
Рис
Щом се здрачи, рисът, който спеше в хралупата на един грамаден бор, се измъкна навън.
Той се прозя с широка, котешка гримаса, от която неговите уши се свиха назад, а раззиналата му уста показа белите му, остри зъби.
Наоколо беше тихо и мрачно. Изтощени от дългата и продължителна зима, старите борове изглеждаха смълчани и тъжни. По попуканите им стъбла висяха черни мъхове. Шишарки и клечки, сплетени като гарванови гнезда, се тъмнееха в клоните им, където се белееха и остатъци от вледенен сняг.
Рисът се отърси, клекна под бора и започна да се ослушва. Зениците му се свиха. Изглеждаше сънлив, отегчен, изпълнен с презрение към всичко, сякаш не му се искаше да тръгне из влажната, мълчалива гора.
Ала това безразличие беше лукаво. Острият му слух долавяше тихите съскания на подранил глухар. Звуците идваха от насрещния склон на планината, дето черната стена на боровете се губеше във вечерната дрезгавина.
Тия скърцащи звуци го възбуждаха. Той размаха късата си опашка и няколко пъти заби ноктите си в един сух клон, който лежеше в краката му. После, като се прозя и протегна тъй, че изпъстреният му с ръждивокафяви точки гръб се преви като кобилица, тръгна надолу из планината.
Късото му тяло едва се забелязваше в полумрака на старата гора. Само студените му, жестоки очи издаваха неговото присъствие. Тяхната фосфорнозелена светлина напомняше светлината на звездите в мразовитите януарски нощи.
На една поляна, дето се белееше неразтопена снежна пряспа, рисът се спря и огледа внимателно клоните на дърветата. Когато беше много гладен, тук ловеше катерици, чиито зимни запаси от семена и плодове бяха скрити под корените на боровете.
Но тежката зима беше прогонила дивеча към закътаната от ветровете долина и старата гора беше тиха и пуста. Катериците, напуснали тези места ведно със сърните и зайците, бяха се заселили в полите на планината. Преди седмица и самият рис се криеше в една напусната вълча бърлога, която намери по течението на реката, долу в самата котловина. Беше принуден да слиза чак до шосето, отдето за пръв път в своя живот видя човешките селища и чу лая на кучетата. Той вървеше след сърните.
Всяка нощ събаряше сухи листа, останали между клоните от есента, за да подмами своите жертви. И когато сърните идваха, водени от глада, той скачаше върху гърба на някоя от дървото, в чиито клони бе се притаил.
След като се убеди, че наоколо няма нито една катерица, рисът продължи пътя си. Нощта беше настъпила тиха и влажна. Снежните върхове на планината се разбулваха от мъглите и техните могъщи силуети се сливаха с тъмното мастилено небе, по което тук-там блещукаха дребни, далечни звезди. В пазвите на заспалите гори се чуваше тихият рев на пролетните води.
Изведнъж до една млада ела с навеснали до земята клони се мярна лека сянка. Нещо изтрополя, бялна се в тъмнината и за миг изчезна.
Рисът се спря като закован. Между миризмата на смола и гнилост, която изпълваше цялата гора, долови мирис на сърна.
С няколко скока се намери до елата. Леглото на сърната беше още топло. Той го подуши жадно. Подмамен от близостта на плячката, той се завтече по следите на сърната, но скоро се спря, ослуша се и сърдито се върна назад.
Сега той прекоси напреко склона и се озова в южната му страна. Тук гората беше по-млада и по-гъста. На места срещаше изсъхнала ланшна трева, пожълтяла от мраза и полуизгнила. Близо до един паднал от старост бор със злобно фучене върху риса се хвърли грамаден глиган. По-нататък гладна вълчица, клекнала край дупката си, където бяха скрити нейните вълчета, му показа зъбите си. Една лисица вървеше по следите му и той виждаше светещите й очи зад себе си. За да се отърве от нея, слезе към реката. Влажната долина го облъхна със студенината си, а шумът на водите му пречеше да чува добре, но лисицата вече не се виждаше.
Той тръгна по течението на реката, заобиколи брезовата горичка — гола и мокра — и излезе на поляните тъкмо когато зад скалистия хребет на един връх се показа бледото сияние на месеца. Гнилите пънове на едрите гранитни късове, пръснати по поляните, лъщяха измокрени от росата.
Тук рисът вдигна две глухарки, легнали в клоните на една пречупена от зимните бури ела. После попадна в дирите на зайкиня, следвана от два заека. Те се биеха да я овладеят всред поляната, докато тя пасеше и от време на време се изправяше на задните си крака.
За да се приближи към тях, трябваше да заобиколи поляната. Но когато се озова там, зайците бяха на другия й край. Увлечени от борбата, те подскачаха, хапеха се и се деряха с нокти. Зайкинята ги следваше равнодушно.
Рисът се притаи до един храст. Под слабата и мътна светлина на изгряващия месец неговите котешки очи виждаха всички движения на зайците. Понякога техните бели опашки се носеха нагоре из поляната, сякаш животните бяха усетили мълчаливото присъствие и бягаха да се спасят. Той трепваше, но борците отново се връщаха към мястото, където пасеше зайкинята. Тя се приближаваше бавно с безшумни и леки скокове. Рисът се приготви.