Когато неговата жертва дойде съвсем наблизо, сивото му тяло се изхвърли напред. В същия миг двата заека профучаха край храста. Вместо на зайкинята рисът се озова върху единия от мъжките. Заекът изкрещя и викът му отекна в мълчанието на планината като детски плач…
Луната беше се показала зад върха — мътна и малка. Насрещният хребет искреше със снеговете си върху озареното небе. Горите посиняха, забулени с тънка като паяжина мъгла. Гигантската сянка на планината се отдръпваше от долината, където бученето на водите се чуваше като фучене на вятър. Лисицата, която беше следвала риса, дрезгаво излая.
След малко бялата козина от корема на заека и част от трупа му останаха край храста, отдето рисът беше скочил на своята жертва.
Започваше да се разсъмва. В гората вече се обаждаха глухарите. Все по-уверено се чуваше тяхната песен и все по-синьо ставаше небето.
На изток бледа руменина обагри хоризонта. Едно малко облаче се откъсваше от един връх.
Рисът се връщаше сит и доволен. Вървеше бавно по поляните, като отърсваше краката си от росата. В сутрешната дрезгавина изпъстреното му тяло добиваше особен светлокафяв оттенък, в който личеше всяка шарка и петно.
Изведнъж той трепна и се сниши.
От другия край на поляните се зададоха две сърни.
Женската вървеше напред и с черната си муцуна откъсваше от време на време някой млад, току-що напъпил върхар. Мъжкият я следваше с вдигната глава, на която като корона се виждаха неговите мъхнати пролетни рога. Той често изоставаше, вдигаше високо глава и се ослушваше. Ушите му се движеха на разни страни. Двете животни бяха пасли в сечището оттатък реката и сега се прибираха в еловата гора.
Рисът почака те да се закрият зад няколкото храста. Тогава се измъкна назад. Лазеше като котка, защото сутрешният вятър духаше по посока на сърните.
Така той се отдръпна от пътечката, по която щяха да минат, и безшумно се извлече върху един каменен блок. Там легна. Ръждивото му тяло се загуби в калната белота на покритата с лишеи скала.
Сърните се придвижваха бавно. Щом влязоха в храстите, те останаха няколко секунди неподвижни, вслушани в крясъка на една сойка. После пак тръгнаха. Бяха вече тъй близо, че рисът чуваше тяхното дишане и шума на капчиците роса, които падаха от земята, когато женската прегризваше някое клонче. Той виждаше измокрената й муцуна как повдига горната си устна и открива зъбите й.
Те достигнаха на два метра от скалата. Неочаквано мъжката сърна се спря и тревожно вирна глава.
В същия миг рисът скочи. С цялата си тежест той се стовари върху гърба на сръндака. Дълбок рев като стон се изтръгна от гърдите на животното. То беше младо и силно. Докато рисът разкъсваше врата му, то се опитваше да се изправи на задните си крака и да събори от плещите си хищника. Но всеки път падаше на колене. Още два-три пъти то изпъшка и се остави.
От разкъсаната му шия рисът жадно пиеше неговата топла кръв. Лока дълго, зажумял от наслада. Тъпата му котешка муцуна и бледосивата му гуша се изцапаха от кръвта. Няколко капчици от нея, опръскали челото му, се червенееха като мънички рубини в чистата светлина на утрото.
Преситен и доволен, той се отдалечи лениво от трупа и легна край гората, за да се погрее на сутрешното слънце, което се издигаше от далечните синкави пропасти. Тук облизва и глади своята разрошена козина с езика си, да я изчисти от кръвта и от росата. Под червеникавите сутрешни зари неговата разкошна кожа изглеждаше още по-красива, свежа и лъскава.
Той гледаше как леката мъгла се носи на малки, разнищени облачета над тъмнозелените гори и в бистрите му очи се оглеждаше ведрата синева на сутрешното небе. В техните зеници горяха разноцветни пламъчета. Той ги свиваше блажено, сякаш се наслаждаваше от красотата на пролетната утрин.
Един глухар тежко падна на близкия бор, разпери, опашка, отпусна криле и цял отдаден на любовния шемет, запя с изтегната напред шия.
Рисът го гледа дълго време съсредоточено, без да мигне. После, напечен от слънцето, сложи глава на лапите си и замърка.