Ранди Сойър понечи да каже нещо, но Дейв с папийонката го изпревари.
— Знаете ли, не разбирам някои неща. Например защо този тип си признава и защо получава правото да влезе в Програмата за защита на свидетелите?
Еха! Биваше си го. Дейв би трябвало да знае всичко това, преди да дойде на срещата. От него се искаше само да бъде гумен печат в човешки облик и да не обелва нито дума.
— Признава, защото му е съвсем ясно какво го очаква — обясни Демарко. — Знае, че в крайна сметка вие ще спипате него и Макграт. Знае също, че ако свидетелства срещу Макграт, ще сключи сделка, с която ще остане жив. Освен това признава и защото се страхува за живота си. Макграт на два пъти се е опитвал да го убие, а Кембъл знае каква откачалка е той и че няма да се откаже дори от затворническата килия. Точно затова настоява за Програмата за защита на свидетелите.
— Аха — каза Дейв, но все още бе настроен скептично. Наистина започваше да изнервя Демарко.
— Искате да кажете, че онзи тип Претър — той е мъртъв, така че не може да потвърди историята — е купил десетте хиляди акции от „Хъбърд Пауър“, използвайки самоличността на Моли?
— Точно така — потвърди Демарко.
— Е, Претър може и да е купил акциите — възрази Дейв, — но Моли Махоуни е открила брокерските сметки. Знаем, че тя го е направила, затова искаме и нея.
Демарко изгледа красноречиво Ранди Сойър, за да му покаже, че е време да зашлеви Дейв. Махоуни беше подготвил нещата със Сойър и шефа на Дейв. Сойър щеше да заеме скоро овакантяващия се пост на заместник-министър на финансите, а шефът на Дейв щеше да получи работа в Харвард и място в управителния съвет на една корпорация, което щеше да му носи сто двайсет и пет хиляди годишно.
Единственото, което Махоуни ги беше помолил, бе да приемат признанията на Кембъл. Просто да ги приемат и да не ровят повече. Обаче Дейв, малкият глупак, ровеше.
Явно за да се подсигури, че отпечатъците му няма да останат никъде по сделката, шефът на Дейв беше изпратил фукльото на срещата, вместо да дойде лично, и не му беше обяснил всичко докрай. Което само влошаваше нещата, понеже от Дейв се искаше само да кима.
Даниъл Кейн реши да избере точно този момент да се намеси. Той се усмихна благосклонно — на този етап можеше да си позволи да бъде благосклонен — и каза:
— Дейв, сериозно, доказателствата ви срещу Моли Махоуни бяха слаби още преди да се случи това. А сега, след признанието на Кембъл, нямате нищо. Така че моля те, синко, спести на клиентката ми тези препирни, а на прокуратурата едно сериозно неудобство.
Папийонката на Дейв потрепери. Не обичаше да му казват „синко“.
— Но защо са натопили Моли? — продължаваше да упорства той. — Допускам, че докато са вършели измамите си в миналото, тези типове са си изработили желязно прикритие.
— Не знаем и никога няма да разберем — отговори Демарко. — Претър е движел финансовите трансакции. Допускаме, че се е упражнявал за нещо по-голямо. Нещо като проба да види дали ще успее да се измъкне. Знаем само, че както каза господин Кембъл, Претър го е извършил.
— Какво се е случило с лицето ви, господин Кембъл? — попита Дейв.
— Спънах се — промърмори Кембъл.
Демарко недвусмислено му беше обяснил, че Ал Кастиля и хората му по никакъв начин не бива да бъдат споменавани по време на обсъждането.
Дейв поседя известно време с упорито и озадачено изражение. Най-вече упорито.
— Не съм сигурен — каза той. — Да пренебрегнем уликите срещу Моли, Кембъл да избегне затвора… Не ми изглежда редно. Хората ще си помислят, че Моли се отървава заради баща си. Няма начин да се съгласим, нали, Ранди?
Ранди Сойър не отговори. Неистово правеше някакви драскулки в бележника си и отказваше да погледне Демарко в очите.