— Приеми сделката, Дейв — подкани го Демарко. — Вземи всичките пари на Кембъл и го изпрати в забравения от бога Айдахо. Изпрати го да работи на нефтена платформа. Животът му става ад, ти разрешаваш три случая, които Комисията се опитва да разплете от двайсет години, и изпращаш един убиец в затвора. Не е ли достатъчно?
— Убиец ли? Кого е убил Макграт?
— Ричард Претър.
— Можеш ли да го докажеш?
— Не, и точно заради това трябва да погнеш Макграт. Обаче без показанията на Кембъл никога няма да се добереш до него. Адски трудно ще спипаш Кембъл и той няма да свидетелства срещу Макграт, ако не получи сделката.
— Съмнявам се — отговори Дейв, — сега, когато вече знаем…
— Съгласен съм с Демарко — обади се най-накрая Ранди Сойър. — Шансовете ни да осъдим Моли са нищожни. Да пипнем този тип — кимна той с брадичка към Кембъл — и Макграт. Вече имаме половин милион долара, които можем да върнем на данъкоплатците, и разполагаме с още три-четири милиона от авоарите на Кембъл и Макграт. Може би повече. — Сойър се засмя. — Бих казал, че не е зле за двама държавни чиновници, Дейв.
— Не знам — инатеше се Дейв. — Мисля, че…
— Дейв — поде Сойър, — мисля, че двамата с теб трябва да си поговорим на четири очи.
Най-сетне, помисли си Демарко.
Когато Дейв и Ранди Сойър се върнаха в заседателната зала, Ранди обяви:
— Ще приемем сделката.
Дейв не каза нищо, но бузите му бяха поруменели. Като че ли току-що беше получил строг урок и му бяха наредили да остане в ъгъла.
Даниъл Кейн попита дали някой иска питие, докато секретарката му подготвя някои документи за подпис. Дъг Кембъл тутакси се съгласи. Ранди също.
— За мен не — обади се Дейв, за да покаже, че няма да участва в празненството.
Демарко се извини, че закъснява за друга среща, което беше нищожна лъжа в сравнение с другите, които беше изрекъл през последния час. На излизане хвърли последен поглед към Дъглас Кембъл. Изглеждаше удивително доволен, след като току-що беше научил, че ще има досие на осъден престъпник и ще бъде изселен в някое забравено от Бога място, където ще работи на минимална заплата.
Горкичкият Кембъл.
Не го знаеше, обаче нямаше да попадне в Програмата за защита на свидетелите. Щеше да отиде в затвора. И никога нямаше да похарчи парите, които Ричард Претър му беше скътал.
61
Били наблюдаваше пристана, докато играеше на машината за пинбол и жестикулираше ожесточено, докато местеше топчето. Пиеше кока-кола. Били беше алкохолик, но никога не пиеше по време на работа.
Делрей разлистваше някакво голф списание и се питаше дали не би могъл да вкара няколко топки, след като приключат тук.
— Ето го, идва — оповести Били. — Най-накрая. Мислех, че този тип ще чука цяла вечност. Не че го виня, с тяло като нейното.
Делрей погледна над списанието си. Мадамата направо се влачеше по пристана. Ако не се научеше да върви по-пъргаво, задникът й щеше да стане колкото фургон. Трябваше да признае обаче, че беше хубава жена.
Щом приятелката на Макграт потегли с колата си, Делрей се надигна.
— Да приключваме.
Двамата спокойно поеха напред и Били попита защо повечето яхти са с женски имена.
— Хич не са съобразителни тези типове — разсъди Били. — Като си доведат гадже, то ще се ядоса, като види името на съпругата върху лодката.
Делрей само поклати глава.
Здрачаваше се. Някакъв мъж работеше нещо по яхтата си и не им обръщаше никакво внимание. Макграт беше на носа на своята яхта и също бе зает. Хората, които притежават яхти, постоянно човъркат нещо по тях.
Делрей никога не бе имал желание да притежава яхта. Всичките му познати, които имаха лодки, почти не ги използваха. Плаваха може би три-четири пъти годишно, а през повечето време само се суетяха, поправяха или лъскаха разни неща.
— Сигурен ли си, че можеш да управляваш толкова голяма яхта? — попита той Били.
— Аха. Престани да се притесняваш.
Стигнаха до мястото и Делрей попита:
— Ти ли си Ръсти Макграт?
Никога не вреди да се увериш.
— Да — отговори Макграт. — Какво мога да направя за вас, момчета?
Делрей свали тъмните си очила, за да може Макграт да види окото му.
— Уха! Непохватен ли си, или си вбесил някого?