— Здравей — каза той. Но си помисли: О, мамка му!
— Горд ли си със стореното?
— Искаш ли малко коняк?
Тя понечи да каже нещо, да изстреля още някоя остра реплика, но после се отказа.
— Дааа — проточи утвърдително и седна до него.
Той наля в своята стиропорена чашка и й я подаде. Тя отпи глътка, после още една и върна чашката на Демарко.
— Благодарение на теб Моли Махоуни се отърва — отбеляза Кайзър. — В основни линии Кембъл също. Е, гордееш ли се със себе си?
— Не — отговори той. И наистина си беше така. Отговорът му сигурно я изненада. — Обаче Моли не се е отървала, Кей. Няма да отиде в затвора, но ще прави нещо много по-трудно от това да лежи в някой луксозен окръжен затвор.
— Какво по-точно? — попита Кайзър.
Демарко й обясни.
Кайзър кимна, точно както беше сторил и Демарко, и вероятно си помисли същото като Демарко: Това го приемам.
— Ами Кембъл? Той отива в Програмата за защита на свидетелите, така ли? На това правосъдие ли му викаш?
— Няма да отиде в Програмата. Само така си мисли.
— Какво означава това?
— Не мога да ти кажа. Но те уверявам, че Кембъл отива в затвора и няма да похарчи нито цент от парите, които е откраднал. А Макграт е мъртъв.
— Моля? Откъде знаеш?
— И това не мога да ти кажа. Стига ти само да знаеш, че Ричард Претър, Дъг Кембъл и Ръсти Макграт няма да извършват повече престъпления. А Дъг Кембъл отива в затвора и ще изгуби откраднатите пари.
Тя само го гледаше. Демарко не можеше да разбере дали му вярва, а тя беше достатъчно умна, за да съзнава, че не е в неин интерес да научава повече, отколкото бе чула току-що.
— Е, всичко свърши, Кей. Ти спечели.
Кайзър взе чашата от ръката му и отново отпи.
— Ненавиждам тези хора — каза тя след малко.
— Кои хора? Кембъл и Макграт?
— Всички, които си играят с финансовата система. Всички мошеници от Уолстрийт. Крадат милиарди повече от хлапето от гетото, което обира магазин за алкохол, и съсипват живота на толкова хора. А когато ги пипнат, в повечето случаи не ги осъждат, защото делата са толкова сложни, че средностатистическият съдебен заседател не може да ги проумее.
— Затова ли…
— Баща ми работеше за компанията „Клемзън Фасънърс“. Произвеждаха някакви глупави болтове, гайки и нитове, такива неща. Започнал работа за тях на осемнайсет, междувременно се пообразова и се издигна в йерархията. Беше първият човек от семейството си, който не работеше с ръцете си. Обаче, когато навърши шейсет и две, само няколко години преди пенсия, стана ясно, че изпълнителният директор крие разходи и дългове и раздува печалбите. Обичайните глупости, които вършат компаниите, за да запазят висока цена на акциите си и да се задържат на повърхността. Изобщо не става дума за мащабите на „Енрон“. Засегнати бяха само няколко хиляди души. Обаче баща ми изгуби работата и пенсията си, а понеже беше на шейсет и две, не успя да си намери друга. Стопи спестяванията си за по-малко от две години. Обяви фалит, запечата гаража с хавлиени кърпи, запали колата и се самоуби. Майка ми го намери. Тя почина от сърдечна недостатъчност година след него. Затова мразя такива хора и ще посветя остатъка от живота си на това да ги вкарвам в затвора.
— Мислех, че си подала оставка.
— Не знаеш ли какво направи Махоуни?
— Не. За какво говориш?
— От много време съм в Комисията, обаче никога не съм искала да работя там. Ние разследваме и регулираме, но открием ли някой, извършил сериозно престъпление, всъщност го разследва прокуратурата. Само след няколко години проумях, че трябва да отида в прокуратурата, ако наистина искам да променя нещата. Обаче съм ядосала толкова хора там, че никога не биха ме наели. Поне не на мястото, което бих искала. А днес ми се обади главният прокурор. Този страхливец. Искал да оглавя наказателния им отдел. Чудно как, се открило място. Предишният човек на поста — онзи, дето се съгласил със сделката на Моли — отивал да преподава в Харвард. Така че аз получих неговия пост, а винаги съм искала точно това.
— Поздравления — каза Демарко, и то съвсем искрено.
И се запита как Махоуни бе успял да накара главния прокурор да направи каквото иска той. Всъщност не му пукаше и не възнамеряваше да любопитства.
Кей Кайзър се изправи с всичките си сто и осемдесет и няколко сантиметра, бавно завъртя глава и огледа правителствените сгради наоколо. Сигурно си представяше корупцията, която всеки ден пъпли по коридорите там.