Затова според него бедата не се дължеше на числата, а на проклетия усет на Макгрудър. Той просто беше надушил, че нещо не е наред, и вероятно, точно както им беше казал, това се дължеше на поведението на Тед. Както и да е, независимо дали заради нещо в сметките или заради нюха на Макгрудър, Грег беше сигурен, че този тип ще ги пипне. Просто си знаеше.
Стигна до ъгъла. Колата му беше на отсрещната страна на улицата, където паркирането беше разрешено само за трийсет минути, защото не беше очаквал да се забави при ченгетата повече от петнайсетина. Обаче му бе отнело цял час да постигне споразумение с копелетата, така че на предното му стъкло вече се развяваше фиш за глоба. Грег поклати глава. Напоследък всичко в живота му се скапваше.
Тръгна да пресича улицата, но преди да слезе от тротоара, пред него спря черен линкълн с матирани стъкла и прегради кръстовището. Прозорецът от дясната страна се смъкна и ето ти го Макгрудър. Делрей караше.
О, божичко, помогни ми!
— Качвай се в колата — нареди Макгрудър.
Краката на Грег реагираха по-бързо от мозъка му — той хукна. Заобиколи предницата на линкълна с намерението да пресече улицата и да се метне в своята кола, после… После не знаеше, обаче за нищо на света нямаше да се качи при Делрей.
Не забеляза градския автобус, който го премаза и го влачи близо шейсет метра, защото спирачките му бяха блокирали.
8
Демарко седеше на бара в „Клайдс“ в Джорджтаун, пиеше мартини с водка и се любуваше на краката на високата руса барманка. Реши, че си ги е заслужил — и гледката, и питието, — защото се трудеше усърдно в полза на Моли Махоуни.
След срещата си с Моли той се обади на адвоката й и му съобщи какво е научил от Ранди Сойър за предишни случаи на търговия с вътрешна информация в „Рестън Текнолоджис“. След това даде на адвоката имената на другите инженери, работили с Моли по акумулаторите за подводници. Адвокатът леко саркастично осведоми Демарко, че вече разполага с имената и проучва въпросните хора.
Остатъка от следобеда Демарко прекара в юридическата библиотека на Джорджтаунския университет. Не помнеше какво е учил като студент за търговията въз основа на вътрешна информация, затова прецени, че няма да е зле отново да проучи въпроса. Два часа по-късно не беше узнал нищо, което да помогне на Моли, а главата го заболя от усилието да проумее заплетените правни дивотии, които сякаш бяха написани на непознат език. Затова, когато погледна часовника си и видя, че е четири и половина — тоест време за коктейли или почти, — той излезе от библиотеката и бавно се насочи към „Клайдс“, за да се възнагради с едно мартини.
Тъкмо отпиваше от питието си, и мобилният му звънна — телефонът го разсея и Демарко неволно допусна леденостудената водка да залее тъкмо зъба, станал причина да потърси зъболекар. Зъбът беше счупен и от всеки досег с нещо студено направо свят му се завиваше. Докато не намери време пак да отиде на зъболекар, трябваше да държи главата си наклонена надясно, когато отпива, а така изглеждаше доста глупаво с чаша мартини в ръка.
— Мамка му! — изстена той от болка, забравил, че говори по телефона.
— Джо? Обажда се Моли.
— О, извинявай. Просто… Няма значение. Какво мога да направя за теб?
— Възможно е да е мениджър на име Дъглас Кембъл — каза Моли.
Седяха в малък ресторант на пет пресечки от апартамента й и тя побутваше пилешката салата в чинията си. Единствените калории от вечерята й идваха от бялото вино, които пиеше. Вече втора чаша.
— Защо той? — попита Демарко.
Моли се поколеба, сякаш не искаше да каже на Демарко какво знае.
— Моли — подкани я той.
— Дъг завежда „Личен състав“ в „Рестън“. Преди няколко години стоях пред кабинета му, точно до вратата. Трябваше да обсъдя с него един консултант, когото смятах да наема, но той говореше по телефона. Използва предплатена карта. Видях го да гледа ПИН кода от картата, докато набираше. Стори ми се странно, защото той непрекъснато води междуградски разговори и дори да става дума за нещо лично, никой няма да се учуди. Освен това Кембъл е на доста висок пост. Никой не би поставил под въпрос неговите разговори.