— Какво общо има предплатената карта с…
— Човекът, на когото звънеше, вдигна и Дъг извика превъзбудено, сякаш беше разстроен: „Не издържа изпитанието за разградимост. По-добре продавай“.
— Не разбирам. Какво означава това? — попита Демарко.
— По онова време екип от „Рестън“ разработваше биоразградима пластмасова бутилка. Нали знаеш откачените еколози, които твърдят, че пластмасовите бутилки ще останат и след десет милиона години? Е, екипът беше изработил бутилка, която да се разгражда шест месеца след отварянето. Очертаваше се огромен пробив, а компанията, с която работехме, щеше за известно време да е номер едно на пазара. Само че в крайните етапи на разработване на продукта се появиха проблеми, които не бяха забелязали при по-ранните изследвания, и изоставиха проекта.
Да, Демарко си представи ясно: пиеш си безалкохолно, но изведнъж дъното се отделя и целият се оливаш с кока-кола. Само че не го каза, а попита:
— Смяташ, че Кембъл е предупреждавал някой, закупил акции от компанията за бутилки, да ги продаде ли?
— Не знам, но може би.
— Преди колко време се случи това? През коя година?
— Ами през две хиляди и десета. Или през първата половина на две хиляди и единайсета. Помня, че беше преди една-две години.
— Помниш ли през кой месец?
— Не.
— Казваш, че си отишла при Кембъл, защото си искала да наемеш консултант. Можеш ли да ми кажеш точната дата на телефонното обаждане, като се ориентираш по датата на договора с консултанта?
— Така и не го наех. Оказа се, че нямаме нужда от него.
— Мамка му. Има ли нещо друго освен това обаждане, което те кара да подозираш Кембъл?
Моли не отговори веднага. Демарко направо щеше да откачи от нейното постоянно умуване.
— Ти ме попита кой може да има достъп до моите лични данни. В „Личен състав“ имат номера на социалната ми осигуровка и понеже ми превеждат заплатата по банков път, знаят и къде е сметката ми.
— Това е добре, Моли, полезна информация. Още нещо?
Тя отново се поколеба. Ама какъв й беше проблемът, по дяволите?
— Ти ме попита дали не се сещам за някого, който живее по-охолно, отколкото може да си позволи, и това ме накара да се замисля за Дъг. Той взема добра заплата, поне сто и петдесет хиляди годишно, но къщата му сигурно струва няколко милиона. Огромна е. Освен това има морска вила и яхта. Непрекъснато организира купони и кани колеги от Службата на вилата си на барбекю, на водни ски и такива неща. Казвам само че отстрани погледнато, живее по-охолно, отколкото може да се очаква, но може и да не е така. Не знам. А, и още нещо. Веднъж ми спомена, че смята да се пенсионира, когато навърши петдесет, което е доста рано.
Е, това си беше разкритие. Демарко трудно можеше да си представи човек с придобивките на Кембъл да си позволи ранно пенсиониране. Сигурно беше затънал в дългове, а съдейки по състоянието на пазарите през последните години, пенсионните му осигуровки вероятно бяха в същото състояние като на всички останали.
— Кембъл женен ли е? — попита Демарко.
— Да.
— Съпругата му богата ли е?
— Не знам.
— Е, може тя да има хубава работа — отбеляза Демарко.
— Мисля, че тя не работи, но не съм сигурна.
— Моли, нека те попитам нещо. Защо не докладва Кембъл, когато го чу да води онзи разговор по телефона?
Тя не отговори веднага. Допи виното си, после се озърна за сервитьорката и й даде знак, че иска още една чаша.
— Не знам. Може би защото навремето не значеше нищо. Не и преди да ми се случи това.
Демарко остана с впечатлението, че Моли лъже, но за какво? Пък и защо изобщо ще лъже?
9
Тед паркира пред къщата на Ал Кастиля и погледна часовника си. Беше подранил с пет минути. Затвори очи, съсредоточи се и отрепетира наум как ще се държи и какво ще говори. Животът му зависеше от поведението му по време на тази среща.
Отново погледна часовника си. Искаше да се яви точно навреме, нито минутка по-рано и определено нито минутка по-късно. В 20:45 ч. излезе от колата. Докато приближаваше по алеята към входната врата, поклати глава, смаян както обикновено от гледката, която представляваше домът на Ал.