Къщата се намираше в работнически квартал на Филаделфия. Беше триетажна, с голяма предна веранда, скъпа дъбова врата и прозорци с капаци срещу ураганни ветрове. Беше хубава, почтена на вид къща, която не се набиваше на очи, просто беше просторна и удобна. Смайващата подробност бяха проклетите градински статуи. До входната врата имаше два големи лъва, под едно дърво се виждаха кошута и две еленчета, а в една от цветните лехи живееше цяло семейство гипсови зайци. И това беше само в едната половина на моравата. Задният двор приличаше на сцена от Ноевия ковчег. Тед знаеше, че съпругата на Ал е откачалката, която купува статуите, ама той не се ли опитваше да я озапти?
Отвори му дребна като птичка жена с прошарена коса, която тежеше може би четирийсет и пет килограма. Тя го прегърна, попита го как я кара и се престори, че не знае причината за посещението му. Тед открай време подозираше, че съпругата на Ал знае много повече, отколкото показва.
— Той е в кухнята с Пат — каза тя. — И с онзи… едноокия. — После се прекръсти.
О, мамка му. Делрей беше тук. Заради окото му суеверната жена на Ал го смяташе за дявол. А може и наистина да беше дявол. И тя да имаше право.
Тед си лепна бойната физиономия — изражение, което показваше, че е адски бесен — и агресивно влезе в кухнята. Ал седеше начело на масата, ядеше датски сладкиш и горната му устна беше изцапана със сметана. Макгрудър се бе настанил до него като злобна крастава жаба и хриптеше, обхванал с месестите си ръце чаша с кафе. Делрей стоеше отстрани, скръстил ръце на гърдите си и облегнал задник на кухненския плот. Лицето му беше безизразно и както винаги, независимо кое време е и какво е осветлението в помещението, той носеше тъмни очила. Хубавото на очилата беше, че скриваха окото му.
Тед така и не бе успял да разбере от каква раса е Делрей, а името му не подсказваше нищо. Имаше смугла кожа, късо подстригана тъмна коса, голям нос, високи и сурови скули и волева брадичка. Не беше супер едър — около метър и деветдесет на ръст, не много по-висок от Тед, — но изглеждаше много силен. Имаше впечатляващи бицепси и гръдни мускули на тежкоатлет. Ръцете му горе бяха обточени от сини татуировки на бодлива тел — беше си ги направил в затвора, затова бяха нескопосани и изсветлели с времето. В затвора се беше случил и инцидентът с окото му.
Дясното му око беше нормално кафяво, обаче лявото… ирисът беше бял, а не кафяв, почти каквото е бялото на очите. Когато Делрей сваляше очилата си, което не ставаше често, човек виждаше единствено мъртвото млечно око. Това око направо изкарваше ангелите на Тед.
— Негодник такъв! — изкрещя Тед в мига, в който влезе в кухнята, и изпъна пръст пред шишкавото лице на Макгрудър.
— Ей, мери си думите — предупреди го Ал с пълна уста. — Жена ми е в съседната стая.
Да бе, като че ли това щеше да има значение, ако самият Ал избухне!
— Извинявай — рече Тед, — обаче не мога да повярвам какво е направил.
— Защо Грег е говорил с ченгетата? — попита Макгрудър. — И защо се опита да избяга?
— Говорил е с ченгетата, за да се пробва да свали цената на охраната за концерта на „Зи Зи Топ“. Искаше да уговори копелетата да отпуснат още няколко униформени безплатно, за да не се налага ние да наемаме толкова много ченгета. Ако не ми вярваш, звънни на началника.
— Добре де, ама защо е побягнал? — попита Ал.
Тонът му беше нехаен, като че ли отговорът на Тед нямаше никакво значение. Все едно го питаше дали навън все още вали. Обаче Тед знаеше, че не е така.
— Побягнал е, защото онзи ден Пат се отби в казиното и му приложи номера с Поли Сакатия. Когато е видял Пат с Делрей, Грег е решил, че ще го натъпчат в колата и ще го изхвърлят на някое сметище.
Макгрудър понечи да каже нещо, но Тед го прекъсна:
— Причината за всичко е, че си параноичен и подозрителен гадняр. — Извърна се към Ал и додаде: — Каза ли ти каквото изтърси и пред мен онзи ден, когато дойде да провери счетоводството?
— Разбира се, че ми каза — отговори Ал.
Ал беше на шейсет и осем години. Беше висок метър и деветдесет и два-три, с почти плешиво теме, с прилично коремче и с най-големите мъжки предмишници, които бе виждал Тед. Приличаше на пенсиониран пристанищен хамалин. И беше ненормален. Както си бе съвсем спокоен и се правеше, че се забавлява с разговора между Тед и Макгрудър, така след секунда можеше да се превърне в откачен маниак с пяна на уста.