— Е, не съм сигурен. Обаче живее в гадно едностайно апартаментче, а според баща й пестяла, за да внесе предплата за къща.
— Или пък живее в евтин апартамент, защото е пестила пари да инвестира на пазара за вътрешна информация.
— Стига, Ема! На чия страна си?
— Тези половин милион долара не те ли притесняват?
— Какво искаш да кажеш?
— Ами да допуснем, че някой се опитва да натопи Моли. Ти би ли профукал петстотин хиляди само за да заложиш капан? Не го ли намираш за прекалено? Пет хиляди не биха ли свършили същата работа?
Демарко вече беше направил същия извод по-рано.
— Не мисля, че са я натопили, Ема. Според мен е възможно да са използвали Моли за прикритие. Тези хора — а може и човекът да е само един — откриват банкова сметка на нейно име, внасят половин милион, купуват акциите и планират да закрият сметката, след като си придърпат печалбата. Ако всичко мине както трябва, ще спечелят четвърт милион и никой няма да се усети. Обаче ако нещата се объркат, както е и станало, Моли ще опере пешкира.
Демарко се канеше да изложи и другата си хипотеза — че някой използва Моли, за да се добере до баща й, — но ето че Ема го изпревари.
— А какво ще стане, когато Моли получи месечното си банково извлечение и изведнъж установи, че е забогатяла с половин милион долара?
— В наше време много банки не изпращат извлечения на хартия. Трябва да влезеш онлайн в сметката си и да проследиш трансакциите, а тя не би влязла в сметка, за чието съществуване не подозира. А ако са й изпращали имейли, не би могла да ги види, защото, който е нагласил цялата работа, е дал имейл адрес, който тя никога не е използвала.
— Това потвърдени факти ли са?
— Не, но звучи логично, ако вярваш, че Моли е невинна.
— Хм — изсумтя Ема, а Демарко не разбра какво означава реакцията й.
— Да приемем засега, че тя не е мошеник — каза той. — Ти какво би направила?
Ема сви рамене.
— Сигурно ще проверя дали Комисията има нещо за този тип Кембъл. Дали той наистина живее нашироко, както твърди Моли. И ще проверя дали някой близък на Кембъл не е продал акции на онази компания за бутилки веднага след като Моли е чула онзи негов разговор.
— И как да го направя, по дяволите? — изстена Демарко. — Нямам никакъв начин да разбера дали някой е продал някакви акции. Обаче ако Нийл беше тук…
— Тогава просто да допуснем, че Кембъл е по-богат, отколкото следва. Обвини го в търговия с вътрешна информация и виж как ще реагира. Даже още по-добре, кажи му, че Моли го е издала на КЦКФБ, че знае за престъплението му и ще го предаде, за да получи по-малка присъда. Направи го и виж дали ще хукне при партньора си.
— Какъв партньор?
— Нали каза, че Комисията наблюдава „Рестън“ от години? Ако Кембъл е печелил незаконно пари, като е пускал информация за разработките на „Рестън“, според мен да са го пипнали досега, както са пипнали Моли. Затова, ако е замесен в някаква схема за търговия с вътрешна информация, непременно има съучастник, който не е свързан с компанията. От теб се иска само да намериш съучастника. Ама къде си оставих ножиците?!
Ема намери ножиците си — бяха достатъчно остри да обезглавят някой дребен гризач. Тя ги отвори и затвори няколко пъти, все едно загряваше преди спортно състезание. Градинарство тежка категория.
11
Престън Уитман беше лобист, много добър лобист, и работата му беше да убеждава политиците да гласуват както искат клиентите му. А клиентите на Уитман му плащаха огромни хонорари най-вече за едно: за умението му да си осигурява достъп до хората във властта. Достъпът беше всичко. След като веднъж се плъзнеше през вратата на някой законодател, Уитман разполагаше с малък арсенал от средства за убеждаване: обещание за щедър принос към следващата изборна кампания на законотвореца; място в някой борд, след като политикът се пенсионира; специална сделка за апартамент в Аспен. Освен това имаше на свое разположение мозъчни тръстове от експерти — генерали, гении и бивши членове на кабинета, — които можеха да разработят осъществим и добре обоснован аргумент за всяка позиция. Можеха да демонстрират защо е приемливо — по дяволите, дори патриотично — да продаваш запалими пижами на невръстни деца, ако това продаваха клиентите на Уитман.
Точно затова Тед Алън нае Престън Уитман. Плати му сто хиляди долара да прокара нещо в Конгреса, обаче засега лобистът не успяваше. Уитман го предупреди предварително, че не може да му обещае, че ще изпълни желанието му, обаче на Тед не му пукаше. В света на Тед, ако дадеш на някого сто хиляди, очакваш да видиш резултати. Ал също никак не беше доволен. Той подозираше, че Тед е дал парите като подкуп на някой конгресмен, и одобряваше подкупите, защото те му бяха понятни. Не можеше да проумее обаче защо трябва да се плаща на лобист, който да повлияе на няколко конгресмени по законен — или предимно законен — начин. Ал беше динозавър, но с тежка опашка и много големи зъби.