Поради предполагаемата му способност да привлече гласовете на латиноамериканското население и независимо дали това се дължеше на прозорливостта на съпругата му или на неговата собствена, имаше голяма вероятност партията да издигне Робърт Феърчайлд за кандидат за вицепрезидент на следващите национални избори — факт, който не притесняваше Престън Уитман като лобист, но го притесняваше като гражданин. Уитман открай време беше на мнение, че човекът, който седи в Овалния кабинет — и човекът, който е в съседния, — трябва да бъде значително по-умен от хората, които са го избрали, макар историята да показваше, че често не се получава така. Всъщност много рядко се получаваше.
— Затова мини направо на въпроса — подкани го Феърчайлд. — По телефона ми каза, че разполагаш с нещо, което може да помогне на племенника ми. — Не гледаше Уитман, докато му говореше, а отговаряше на имейли с блекбърито си, тракайки непохватно с два пръста.
— Да, така мисля, сър — отговори лобистът. — Както ви казах по телефона, според мен информацията не само ще помогне на племенника ви. Знам, че в момента той е един от основните ви проблеми, но ако информацията бъде използвана уместно, ще бъде полезна не само за Малкия Боб, но ще подпомогне и други ваши законодателни инициативи.
Уитман имаше предвид законите, които бяха важни за платежоспособните му клиенти. Той се надяваше Феърчайлд да поиска по-конкретни обяснения за уместното използване на информацията, но очакванията му не се оправдаха.
Вместо това конгресменът го сряза:
— Не му казвай Малкия Боб. Вече се нарича Еванс. Знаеш го.
— Извинете — промърмори Уитман.
Големият Боб Феърчайлд представляваше Седми избирателен район в Аризона. Племенникът му, Робърт Еванс Феърчайлд, беше конгресмен от съседния, Осми, район и беше известен като Малкия Боб, нищо че бе висок почти колкото чичо си. Причината беше, че Големият Боб в действителност представляваше два избирателни района, понеже Малкия Боб правеше каквото му нареди чичо му. През последните години в опит да излезе от сянката на чичо си Малкия Боб беше започнал да се нарича Р. Еванс Феърчайлд вместо Боб или Робърт, но никой не му казваше Еванс. Просто звучеше глупаво.
Другата подробност, свързана с Малкия Боб, беше, че бе затънал до гуша в неприятности с някакъв специален прокурор.
Уитман предаде на Феърчайлд каквото беше научил от Тед Алън. Освен това го осведоми за желанието на Тед да осигури федерално финансиране за новия конгресен център в Атлантик Сити.
— И подозираш, че този Алън е свързан с организираната престъпност? — попита Феърчайлд.
— Така мисля, но не съм сигурен.
— А КЦКФБ и прокуратурата знаят ли? За Алън, за връзката му с Моли Махоуни, за нещо от тази история?
— И това не ми е известно, но ако знаят, няма да е трудно да го разберем.
— Да, няма да е трудно — съгласи се Феърчайлд. — Обаче допускам, че не знаят. Иначе информацията щеше да е изтекла досега.
— И аз така предполагам, сър — съгласи се Уитман. Държеше се толкова сервилно, че почти се отвращаваше от себе си. Почти.
Феърчайлд облиза устни. И тутакси заприлича на Уитман на огромен гущер — онези оранжево-черни чудовища с отровно ухапване. Беше лесно да си представиш как гущерът изстрелва езичето си навън, търсейки жертва във въздуха.
— Много съм признателен, че ми съобщаваш това, Престън — каза Феърчайлд. Направи кратка пауза и добави: — Смятай, че съм ти длъжник.
Ако си лобист и евентуалният следващ вицепрезидент на Съединените щати ти каже, че ти е длъжник, значи денят ти е бил ползотворен.
Феърчайлд натисна едно копче на телефона си.
— Обади се на жена ми и й предай, че ще закъснея с няколко минути за партито.
Секретарката му се поколеба, преди да отговори.
— Ако тръгнете веднага, господин конгресмен, мисля, че ще стигнете навреме.
— По дяволите, Долорес, просто й се обади.