Ама че скапана система на управление.
Жената най-сетне млъкна. Слава богу! Обаче сега пък някакъв друг тип — демократ, боже как му беше името? — скочи да обясни пред камерите колко греши колежката му. Най-сетне времето за дебати изтече, глупостите свършиха и всички гласуваха, както поначало си бяха решили. Махоуни се надигна от стола — бързаше, защото мехурът му щеше да се пръсне.
— Сър, имате ли минутка?
Махоуни се обърна да види кой го вика. Лобистът Престън Уитман.
Уитман приличаше на онзи актьор, Лиъм Нийсън: беше висок, с големи ръце и огромни стъпала — сигурно носеше четирийсет и девети номер, — с дълъг нос, широка уста и коса, която винаги изглеждаше като пригладена назад от вятъра, все едно току-що слизаше от кабриолет.
Махоуни адски се ядоса, че Уитман е на този етаж на Конгреса. Зърнеше ли лобист тук, го обземаше гняв, какъвто сигурно е обзел Исус, когато е видял търговците в Храма. Аналогията може и да не беше добра, но Махоуни наистина се вбесяваше.
— Извинявай, Престън, но очаквам обаждане от Белия дом — излъга той. — Ако искаш, запиши си час за среща. — Нямаше никакъв шанс Уитман, чиито клиенти не сътрудничеха на Махоуни, да си запише среща при конгресмена и двамата прекрасно го знаеха.
— Трябва да поговорим за дъщеря ви, сър. За Моли. Разполагам с информация, която трябва да чуете.
— За дъщеря ми ли? — Махоуни усети, че лицето му се зачервява. — Чуй ме, Уитман, да не си припарил до семейството ми: нито ти, нито другите змии от Кей стрийт, затова, ако…
— Господин председател, ще бъда в „Хей Адамс“ в седем вечерта. Предлагам ви за благото на дъщеря ви да се видим там на по питие. Трябва да чуете каквото знам, преди да го научи някой друг. Опитвам се да ви помогна, сър.
— Моля? — възкликна Махоуни, но вече говореше на гърба на Уитман, който се бе извърнал и се отдалечаваше.
По дяволите, Моли, направо ме съсипваш.
13
Демарко чакаше пред кабинета на Кей Кайзър вече двайсет минути. Тя не възнамеряваше да нарушава графика си само защото на него му е хрумнало да се отбие. Докато чакаше, той капна от едно шишенце карамфилово масло на показалеца си, пъхна пръста в устата си и натри счупения зъб. Непретенциозното средство, предложено от майка му, изглежда, помагаше, но Демарко беше малко притеснен. На етикетчето на шишето пишеше, че маслото е предназначено за „ароматизиране“ и че трябва „да се избягва контакт с кожата, езика и устните“, което не звучеше добре за зъбен анестетик.
Кайзър най-накрая отвори вратата на кабинета си и раздразнено му даде знак да влезе. Днес беше облечена с бяла блуза с къси ръкави и разкопчана яка и с прилепнал панталон. Единственото й бижу бяха малките златни обици. Тази жена просто сияеше от добро здраве — имаше високи и строги скули, ясни очи, идеален мускулен тонус. Демарко можеше да се обзаложи, че тя поддържа редовен… не, всъщност строг физически режим: фитнес четири пъти седмично, джогинг през ден, избягване на всякаква лоша храна и режим на спане. Със сигурност имаше роботи, които не са толкова дисциплинирани като Кей Кайзър.
Върху бюрото се виждаше нейна снимка като по-млада, застанала между двойка на средна възраст. Спокойна и усмихната, Кайзър беше ослепителна. Вероятно хората от снимката бяха родителите й — изглеждаха приятни и мили. Освен семейната снимка в кабинета й нямаше нищо лично: никакви хитроумни играчки, никакви растения, никакви плакати на лозе в Тоскана, където е ходила. Явно беше обсебена изцяло от работата си, както твърдеше и Ранди Сойър.
— Имам среща след петнайсет минути — заяви Кайзър, пъхайки документи в куфарчето си. — И няма да ви кажа за делото срещу госпожица Махоуни нищо повече от онова, което ви казах онзи ден. Е, какво искате?
На Демарко му се прииска да се пробва с реплика от един стар нецензурен виц: Значи за свирка и дума не може да става. Но се въздържа.
— Искам да знам дали някога сте разследвали служител на „Рестън Тек“ на име Дъглас Кембъл.
— Не знам за кого говорите, но дори да съм го разследвала, не бих ви казала.
Демарко забеляза нещо в погледа й, някакъв проблясък. Кей Кайзър принадлежеше към рядък вид — адвокат, който не умее да лъже.
Всъщност Демарко не искаше да говори с Кайзър за проведения от Дъглас Кембъл телефонен разговор, за който му беше разказала Моли. Искаше да говори с Ранди Сойър, но когато звънна в кабинета му, научи, че той е на конференция в Лас Вегас. Беше станало модерно държавните агенции да провеждат конференции във Вегас не защото бюрократите имаха желание да поиграят хазарт и да погледат топлес танцьорки, а защото градът им предлагаше прекрасни цени за хотелските стаи. Да, естествено. И понеже Сойър беше заминал да пилее парите на данъкоплатците, а Нийл не беше успял да му помогне, Демарко се оказа принуден да говори с Кайзър.