— Да — отвърна той.
— А! Ами отзад е, прави барбекю. Ха! — добави тя, като че ли мисълта, че съпругът й готви, е смехотворна. Не в забавния, а в жалкия смисъл. — Защо го търсите? — попита после тя, присвила очи, сигурно заподозряла, че Демарко продава нещо.
— Работя за Конгреса, госпожо Кембъл. Трябва да задам на съпруга ви няколко въпроса във връзка с разследване, което провеждаме в момента.
— Нима? — възкликна тя, но вече беше изгубила интерес и гледаше назад към телевизора в стаята зад гърба си.
Даваха „Ентъртейнмънт Тунайт“, а Нанси О’Дел разпитваше някаква невръстна актриса с тънички като спагети ръце дали не страда от хранително разстройство.
— Да — каза Демарко. — Може ли да вляза?
— Не, адски е разхвърляно. Заобиколете отстрани, ей там, и ще намерите главния готвач. Ха! — възкликна тя отново и затвори вратата.
Демарко заобиколи къщата съгласно инструкциите и видя Кембъл и бъбрековидния басейн зад него. Вътрешният двор, където се намираше, беше покрит с камък, изглежда, гранит, а барбекюто на Кембъл беше толкова голямо, че вътре можеше да се опече глиган.
Както и се очаква от бивш колежански футболен нападател, Кембъл беше едър, висок поне метър и деветдесет и пет. Освен това, пак както и се очаква, повече от двайсет години след активната си кариера беше натрупал излишни двайсет — двайсет и пет килограма. Оредялата му руса коса беше вчесана назад, за да покрие по-голяма част от черепа, а лицето му беше почервеняло от пиене, слънце и липсата на спорт. Върху бермудите и бялата си фланелка беше вързал синя престилка, на която беше нарисуван голям червен омар, легнал по гръб, с хиксове вместо очи. На барбекюто си за две хиляди долара Кембъл печеше два хотдога.
— Господин Кембъл? — повика го Демарко.
— Аха… — отвърна Кембъл. — Какво?
— Съпругата ви ми каза да дойда отзад. Казвам се Демарко. Работя за Конгреса и трябва да поговоря с вас.
— По това време?
Беше едва седем вечерта.
— Да — потвърди Демарко. — Когато става дума за дъщерята на високопоставен демократ от Камарата, хора като мен работят извънредно.
— А, значи става дума за Моли — поклати Кембъл голямата си глава. — Много жалко за нея. Наистина не мога да повярвам.
— И толкова по-добре, господин Кембъл. Защото никой друг не вярва.
— Е, онази служителка от Комисията със сигурност вярва. Боже, никак не би ми се искало да погне мен.
— Ще споделя с вас една малка тайна, господин Кембъл — каза Демарко. — Комисията знае, че през последните двайсет години някой от „Рестън“ издава вътрешна информация. С други думи, много преди Моли Махоуни да започне работа.
Обаче вие сте били там през цялото време.
— Шегувате се — каза Кембъл.
Демарко просто го гледаше.
— Ей, ама къде са ми обноските! — сепна се Кембъл. — Искате ли нещо за пиене?
— Не — отговори Демарко.
— Е, аз ще си приготвя питие. Веднага се връщам.
Кембъл не реагира уместно на твърдението на Демарко, че в компанията му се върши нещо престъпно. Отнесе се прекалено нехайно. Не се изненада особено. Не възрази разпалено. Държа се странно.
Демарко погледна през двойната стъклена врата, през която се влизаше от вътрешния двор в кухнята на Кембъл. Домакинът си приготвяше питие, навел глава и с гръб към жена си, мъчейки се да не й обръща внимание, докато тя правеше резки и гневни жестове зад гърба му и нареждаше нещо.
Двама пияници с нещастен брак, помисли си Демарко.
Кембъл се върна при басейна с джин тоник в ръка. Отпи голяма глътка и обърна сандвичите върху грила. Жарта беше твърде силна и бургерите вече бяха почернели.
— Съпругата ви работи ли, господин Кембъл?
— Не, Освен ако не наричате работа блъскането на топката за тенис — отговори Кембъл. — Както и да е, какво общо има работата на жена ми с…
— Май не се смутихте особено, когато ви казах, че Комисията от двайсет години се опитва да открие престъпник в „Рестън Тек“.
— Разбира се, че се изненадах — отговори Кембъл, — обаче дори да става нещо такова, аз със сигурност не знам нищо по въпроса.
— Според Моли не е така.
— Какво искате да кажете?
Време беше за тлъстата лъжа на Демарко.