Е, усещах, че ме лъжат, но не беше само това. Как се държаха само. Беше им мъчно, че Суит е умрял, но за нищо на света нямаше да се признаят за виновни и да се забъркат в неприятности със закона. И понеже през онази година отборът най-сетне щеше да играе за купата, хлапетата си въобразяваха, че са хванали Господ за шлифера. Смятаха, че каквото и да са направили, университетът ще ги защити — и се оказа, че имат право.
Въпросът е, че като не ми казаха истината, аз се вбесих и ги арестувах. Щракнах им белезниците и ги обвиних в пиянство и нарушаване на обществения ред, колкото да ги стресна, обвиних ги във възпрепятстване на разследване за убийство и ги натиках в ареста. Обвинението във възпрепятстване издишаше, обаче те бяха млади, глупави и пияни, а аз реших, че съм ги уплашил достатъчно, за да бъдат откровени с мен. Исках само да разбера истината.
— Е, бяха ли откровени?
— Не. Университетът, който е може би най-големият работодател в Шарлотсвил, прати адвокат да притисне шефа ми някакви си двайсет минути след като ги арестувах. Адвокатът ясно ми даде да разбера, че ако прецакам шансовете на Ръсти Макграт да играе за купата, с шефа ми можем да започнем да си търсим нова работа. Кембъл беше играч на средно ниво, може би дори под средното, но Ръсти Макграт беше голяма работа. Всички знаеха, че ще става професионалист, затова треньорът на „Кавълиърс“ искаше хлапакът да излезе от ареста още същата нощ и да бъде готов за тренировката на следващия ден. Адвокатът заяви, че случилото се със Суит е само трагичен инцидент и че не съм имал никакво право да се държа като някакъв щурмовак. Шефът ми дръпна едно конско и аз ги пуснах още преди да разбера какво се е случило всъщност. И още съм бесен.
— Защо не арестувахте третия младеж?
— Защото беше напълно превъртял. Не спираше да реве, да се тресе и да повръща, а аз изобщо не разбирах какви ги дрънка. Изглежда, беше в шок и дори помолих един от парамедиците в линейката да му даде някакво успокоително. Искам да кажа, че хлапето дотолкова не беше на себе си, че дори не се опитах да го разпитвам, а се съсредоточих върху Макграт и Кембъл. Мислех да се върна по-късно и да поговоря с него, след като се успокои, обаче шефът ме предупреди, че ако направя нещо, което да застраши шансовете на отбора за този мач, ще раздавам глоби за паркиране до пенсия.
— И третото момче ли беше футболист?
— Не, той беше просто някакъв дребен смотаняк и това е другата причина да не му обърна особено внимание. Не беше достатъчно едър, че да хвърли Джими от прозореца. Ако беше в отбора, сигурно щях да запомня името, а в момента ми се губи. Обаче Джими падна от неговата спалня и това също ме изненада. Това хлапе — как му беше името, мамка му — не беше от онези, с които ще се размотават футболисти.
— Тогава какво са търсели в стаята му?
— Според Макграт… то само той говореше през цялото време… било най-обикновено колежанско събиране. Нали разбирате, всички се напиват, обикалят по стаите, закачат се помежду си и някак се озовали при… Претър! Така се казваше! Ричард Претър!
Подобният на кутийка кабинет на Демарко — без прозорци, с лоша вентилация и климатик, който не работеше от години — беше място, в което той прекарваше възможно най-малко време. Преди няколко години земетресение беше разтърсило Вашингтон — 5,9 по скалата на Рихтер — и беше повредило монумента на Джордж Вашингтон, а Демарко през цялото време беше стоял в кабинета си. През онзи ден беше сигурен, че ще умре. Знаеше, че Статуята на свободата на купола на Капитолия, която тежеше шест хиляди и осемстотин килограма, ще пропадне през изрисувания таван на Ротондата, после ще се продъни през още два етажа и ще се стовари право върху главата му.
След земетресението той не можеше да прекара повече от няколко часа в клаустрофобичното си работно пространство, без да излезе за глътка чист въздух. Всъщност се чудеше дали не е развил лека форма на посттравматичен стрес, но се въздържаше да сподели страховете си с някого, за да не го помислят за лигльо. Сега излезе навън, застана срещу Конгресната библиотека и взе да се закача с един стар служител от охраната на име Лиъри. Демарко се ужасяваше от мисълта, че Лиъри и събратята му са последната отбранителна линия между него и терористите.