Не, не, един момент. Проблемите му не бяха три, а четири.
Четвъртият беше, че Тед може да убие дъщеря му, ако реши, че тя ще свидетелства срещу него.
19
Големият Боб Феърчайлд се нуждаеше от съвета на жена си.
Феърчайлд се беше запознал с Барбара Джейн Еванс в университета в Аризона, когато тя беше в първи, а той — в трети курс, и още в деня на запознанството им реши, че ще се ожени за нея.
Бащата на Барбара Джейн вече беше покойник, обаче навремето беше важна клечка в търговията с недвижими имоти, един от онези типове, които обичат да купуват наглед безполезен парцел в запуснат квартал. Следващия месец „Хилтън“ решаваха да строят тъкмо на това място или пък щатът преценяваше, че се нуждае от земята, и му предлагаше сто пъти по-висока цена от онази, която бе платил за имота. Когато Феърчайлд се запозна с бъдещата си булка, в Аризона имаше четирима души, по-богати от Синклер Еванс, но не беше лошо и да си петият най-богат в щата. Барбара Джейн Еванс беше единственото му дете, а майка й беше починала, когато Барбара била шестнайсетгодишна.
Барбара Джейн беше златна мина.
Беше висока и най-широкоплещестата жена, която Феърчайлд беше виждал. Гърдите й бяха малки — поне тогава, — обаче имаше нелош задник и хубави дълги крака. Не беше грозна, по-точно казано би било — невзрачна. Имаше мишо кестенява коса, носът й беше въздълъг, а ушите й… Е, не изглеждаше много добре с къса коса. И макар да имаше нещастието да е наследила лицето на баща си, беше наследила и ума му. Открай време беше основният съветник на Робърт Феърчайлд.
— Значи казваш, че дъщеря му дължи на казиното сто хиляди? — попита Барбара Джейн.
В момента тя беше на четирийсет и седем години, вероятно най-добре изглеждащата четирийсет и седем годишна жена в Тусон. По дяволите, сигурно беше най-хубавата жена на четирийсет и седем в целия Югозапад. Причината да изглежда така добре беше, че на трийсет години тя от раз преодоля страха си от пластичната хирургия. В момента косата й беше пепеляворуса и идеално подхождаше на лицето й, подбрано по каталог в кабинета на лекаря й. Искам тези скули, тази брадичка и о, това сладко малко носле. А тялото й, вече с бюст като на Мерилин Монро и с импланти в дупето, беше безупречно.
Седяха край басейна в къщата на Барбара Джейн във Вашингтон. (Барбара Джейн имаше превъзходни къщи на половин дузина места по света и всички бяха само на нейно име.) Феърчайлд беше облечен с твърде плътен костюм, а съпругата му беше по бял цял бански и лакираше ноктите на краката си, докато разговаряха. Цветът на лака й беше крещящо червен.
Феърчайлд не разбираше защо жена му сама лакира ноктите на краката си. Имаше си козметичка, която да се грижи за маникюра и педикюра й, но кой знае защо, обичаше лично да полага лака. Дразнеше се, че е принуден да говори с темето й, а памучните цилиндърчета, пъхнати между пръстите й, изглеждаха глупаво.
— Да — отговори на въпроса й Феърчайлд. — В момента Комисията и прокуратурата не го знаят. Мислят, че Моли го е направила заради дългове по кредитните си карти, и сигурно са се досетили от извлеченията, че е пропиляла много време и пари в Атлантик Сити. Но не знаят за парите, които дължи на казиното.
— Значи, ако пуснеш информацията, че тя дължи пари на казиното, само ще потвърдиш, че си пада по хазарта — поясни Барбара Джейн. — Звучи зле, но какво от това? Не виждам как фактът, че тя е пристрастена комарджийка, вреди на Махоуни повече от обвиненията срещу нея за незаконна търговия с акции. Тоест никак. А фактът, че Моли дължи пари на някакво казино, всъщност изобщо не подсилва аргументите на прокурора.
— Все трябва да има някакъв начин да се възползваме…
— Харесва ли ти този цвят? — попита Барбара Джейн.
— Моля? — учуди се Феърчайлд.
— На лака. Харесва ли ти?
— Ами хубав е. Изглежда страхотно.
— Знаеш ли как се казва?
Откъде да знам, по дяволите?
— Не — отговори той. — Виж, трябва да има начин…
— Казва се „Всъщност не съм сервитьорка“.
— Какво?
— Цветът на лака се казва „Всъщност не съм сервитьорка“. Не е ли прелестно?
— По дяволите, Барбара, би ли…
— И казваш, че казиното е свързано с някакъв мафиот във Филаделфия, така ли?
— Да, Албърт Кастиля.