Другото, което установи, бе, че този задник Макгрудър ще бъде доволен, стига Тед да играе по свирката му и да се преструва, че се нуждае от съветите му. Оставаше задачата да измъкне парите от Махоуни и да покаже, че напредва с проекта за конгресния център.
Махоуни май щеше да съдейства. Онзи ден той си бе тръгнал сърдит от кабинета му, но от Престън Уитман Тед научи, че началникът на кабинета му тайно изследва възможностите за осигуряване на федерално финансиране за конгресния център. Тед обаче трябваше да принуди Махоуни да се задейства по-бързо и държеше в най-кратък срок да си върне петстотинте хиляди долара, в случай че Макгрудър в крайна сметка надушеше нещо нередно в счетоводството.
Време беше да изпрати послание на Махоуни.
23
Кабинетът на Ричард Претър беше на двайсет и втория етаж на една сграда на две пресечки от Нюйоркската фондова борса. Демарко отвори вратата и се озова в малка чакалня с бюро, където би трябвало да седи рецепционистка или секретарка. В момента нямаше никого. Зад бюрото се виждаше по-голяма стая, в която някакъв мъж стоеше прав и говореше по телефона.
Претър не забеляза своя посетител веднага, защото гледаше през прозореца докато говореше, затова Демарко се приближи до отворената врата с намерението да почука и да привлече вниманието му. Забеляза, че в кабинета му има стъклена маса вместо писалище, подобна на нея заседателна маса, телефон с множество линии, три плоски компютърни монитора и огромен телевизор на стената, настроен на канал, който денонощно предаваше бизнес новини.
До едната стена имаше и няколко големи и неугледни метални шкафа. Бяха занитени за пода и бяха заключени с огромни катинари — грозни и някак промишлени, уместни по-скоро за някоя фабрика, отколкото за офиса на богат инвеститор.
— Коя банка обслужва поглъщането? — попита Претър и в този момент се извърна към Демарко. — Какво става тук? — възкликна той и каза в слушалката: — Ще ти звънна по-късно. — Затвори и гневно попита: — Кой сте вие, по дяволите?
Преди Демарко да успее да отговори, Претър забеляза, че гледа един от мониторите върху бюрото му, затова се хвърли към него и натисна копчето, за да затъмни екрана.
— Кой сте вие? — попита отново Претър.
Беше висок около метър и седемдесет и тежеше сигурно под шейсет килограма. Тъмната му коса беше пригладена назад, имаше издължено лице и нервни черни очи. Всъщност целият беше кълбо от нерви. Напомняше на Демарко за актьора Джеймс Удс в една от неговите маниакални, хиперактивни роли.
Претър беше с костюм — не беше съблякъл сакото, макар да беше сам в кабинета си, — риза с монограм и тиранти. Костюмът му беше точно по мярка и вероятно струваше много пари, както и часовникът му и всяка друга вещ в кабинета: професионалната машина за еспресо, супертънкият телевизор, ергономичният му директорски стол.
Само че колкото и скъпо да беше облечен Претър, колкото и да струваше мебелировката на работното му място, първоначалното впечатление на Демарко беше следното: незрял и неуверен смотаняк. Пред него сякаш стоеше гимназистче, което беше получавало само шестици, носило бе окъсели панталони и очила с големи рамки и бе копняло безнадеждно по момичета, които му се бяха присмивали.
— Господин Претър, казвам се Джо Демарко. Аз съм…
— Как влязохте в кабинета ми?
— Вратата беше отключена — отбеляза Демарко.
— Джанет! — кресна Претър.
— Секретарката ви я няма — осведоми го Демарко и преди смотанякът да смогне да каже още нещо, допълни: — Господин Претър, провеждам разследване за Конгреса и…
— Чухте ли какво казах по телефона?
— Не. Та както ви казвах, аз…
— Записвате ли този разговор?
— Моля? Не. Вижте, просто искам да разбера дали…
— Няма да разговарям с вас.
Претър седна на големия си черен стол, скръсти ръце пред гърдите си и стисна устни в права линия — истинска пародия на инатливо хлапе.
— Господин Претър, интересува ме само връзката ви с Дъглас Кембъл.
Претър поклати глава. Упорито хлапе, което отказва да говори.
— Мога да ви изпратя призовка, господин Претър.
Претър отново поклати глава, после посочи вратата.
Безнадеждно беше. Този тип беше откачалка.