— Не знам. Може би — отговори Сал най-накрая и откъсна поглед от жената. — Мозъкът на Дики е като бръснач, но защо му е да прави нещо толкова глупаво? Вече е богат, защо му е да нарушава закона?
Мамка му. Нищо от наученото не му беше от полза. Демарко започваше да подозира, че ако се налива с мартини в компанията на Салваторе Анселмо, надали ще отбележи някакъв напредък. Пресегна се към портфейла си, за да плати сметката, която сигурно вече възлизаше на повече от сто долара, и в този момент Сал каза:
— Ей, довечера в „Гардън“ ще има мач. Двама от тежка категория и някакво пуерториканче, което уж било следващият Шугър Рей. Познавам един тип, който може да ни намери билети. Искаш ли да отидем?
— Боксът е варварски спорт — отговори Демарко. — И го гледат извратеняци, които седят и крещят доволно, докато двама типове се пребиват до смърт.
— Точно така — съгласи се Сал. — Е, искаш ли да отидем?
— Разбира се.
24
Ненадписан бял плик се мъдреше насред бюрото на Робърт Феърчайлд, когато Престън Уитман влезе в кабинета на конгресмена. Феърчайлд побутна плика към лобиста с гумичката в края на един молив.
— В плика има чек за сто двайсет и пет хиляди долара, синко — каза Феърчайлд. — Колкото дължи Моли Махоуни на казиното „Атлантик Палъс“ и малко отгоре, нещо като бакшиш. Искам Тед Алън да унищожи разписката за дълга й. С други думи, искам от документите на казиното да става ясно, че казиното е опростило задължението й. Ясен ли съм?
— Не — отговори Уитман. — Защо плащате дълговете на Моли от хазарт?
— Не ги плащам. Не чу ли какво казах току-що? Казиното ще опрости дълга й.
— Но защо искате да стане така? — попита Уитман и Големият Боб му обясни.
Уитман се впечатли. Не беше допускал, че Феърчайлд е достатъчно умен да измисли такъв план, но явно го бе подценил. Уитман обаче все още имаше проблем — сериозен проблем.
— Господин конгресмен — поде той. — Не мога просто да дам тези пари на Тед Алън. Той ще ме попита откъде са. И което е още по-важно, ще иска да знае с кого съм обсъждал какво го свързва с Моли Махоуни. Сър, опасявам се, че реакцията на господин Алън към всяко подозрение за липса на дискретност от моя страна ще бъде доста… бурна.
— Ами измисли нещо — посъветва го Феърчайлд. — Ти си умник.
25
На сутринта, след като пи мартини със Сал Анселмо в „Лили О’Брайън“ и после ходи на боксов мач в „Гардън“, където пи бира със Сал, Демарко се събуди с такъв махмурлук, че май по-скоро трябваше да бъде в интензивното на системи. Но нали си беше кален воин, резервира си билет за полета в десет часа за Мъртъл Бийч, Южна Каролина.
Демарко седеше на бара и пиеше леден чай със сламка, защото така най-ефективно отклоняваше студената течност от счупения си зъб. Пиеше и наблюдаваше пристана и яхтите отвъд него, които маневрираха във водата. Бяха осем, близо една до друга, правеха си някаква мини регата и всичките имаха ярко оцветени големи триъгълни платна. Какво зрелище!
Би могъл да привикне: гледка към океана с яхтите и сладки барманки по къси панталонки. На летището, докато чакаше автомобила си под наем, си взе тънка брошурка, от която научи, че в района има около осем милиона игрища за голф и ако не се броят редките урагани, времето обикновено е идеално.
На Демарко му се прииска Махоуни да има нещо като клон в Мъртъл Бийч, Южна Каролина.
Беше решил, че се налага да посети Ръсти Макграт. Е, не че се налагаше, но просто не му хрумваше нищо по-добро. Но когато установи, че Макграт не си е у дома — или по-точно, когато научи, че Макграт е излязъл на разходка с все дома си, — реши да седне в някой бар и да почака, докато мореплавателят Макграт се завърне в пристанището.
Докато чакаше, Демарко се зачуди дали да не звънне на хубавичката приятелка на Алис с двете деца и да я покани на вечеря. Тъкмо взе телефона в ръка, когато барманът оповести:
— Ей, Макграт се връща.
— Къде? — изправи се Демарко и огледа водата, все едно търсеше белия кит на Ахав.
— Ето там — посочи с показалец барманът. — Яхтата, дето е голяма като боен кораб, точно до вълнолома.
Демарко допи ледения си чай и бавно се запъти към пристана. Разбираше каква би била евентуалната връзка между Кембъл и Претър: Кембъл беше вътрешният човек в „Рестън Тек“, а Претър беше умният инвеститор, който купуваше акциите. Не можеше да проумее къде е мястото на Ръсти Макграт, обаче тъкмо на Макграт, а не на Претър се беше обадил Кембъл в нощта, когато Демарко го беше заплашил. Затова прецени, че си струва да види този тип с очите си.