Гюс отвори задната врата на лимузината, за да влезе Моли, после самият той се настани зад волана, но не запали двигателя.
В този момент мобилният на Моли звънна и Гюс я предупреди:
— Не вдигай! И си изключи телефона. — Нареди й толкова строго, че тя се уплаши и му се подчини.
Гюс все още не палеше колата. Посочи надолу по улицата и попита:
— Миличка, това там твоята кола ли е? Онази синята?
— Моля?
— Субаруто. Твое е, нали?
— Да — отговори Моли.
Дори отдалече виждаше колко мръсно и кално е и се засрами. Беше го купила преди три години и помнеше как се смя сестра й Мици, защото беше комби и приличаше на автомобил на домакиня с деца. На Моли обаче й харесваше. Беше четири по четири и на добри километри, така че можеше да ходи с него на ски, макар да не помнеше кога за последно го е правила. Не помнеше и кога за последно е мила колата, която вече приличаше на обиталище на бездомник.
— Застрахована ли е? — попита Гюс.
— Какво? — учуди се Моли. Объркваше я с всичките тези въпроси за глупавата й кола.
— Интересува ме дали колата ти е застрахована.
— Разбира се, че е застрахована — отговори тя. Обаче истината беше съвсем друга. Не беше направила последната вноска. — Защо питаш…
— Гледай — каза Гюс.
В този момент Моли забеляза един човек, който се приближаваше по улицата. Носеше джинси и спортно горнище с качулка, дръпната ниско, така че да скрива лицето му. Съдейки по походката му — пружинираща и с широко размахани ръце, — явно беше млад и атлетичен.
Спря до колата на Моли, озърна се и после извади някакъв предмет от малката торбичка на анцуга си. Бутилка. Направи нещо с бутилката — като че ли отвъртя капачката — и натъпка някакъв парцал в гърлото на бутилката. После измъкна нещо от задния си джоб и разби стъклото откъм шофьорското място.
— Какви ги върши? — възкликна Моли.
— Гледай — повтори Гюс.
Младежът подпали парцала, хвърли бутилката в колата на Моли и след броени секунди във вътрешността на купето лумнаха пламъци.
Моли изпищя и се метна към дръжката на вратата, но не успя да отвори, защото чу как ключалките щракнаха.
— Успокой се, миличка — обади се Гюс. — Нали каза, че е застрахована? Освен това симпатично момиче на твоята възраст трябва да кара нещо по-лъскаво, нали така?
— Господин Кейн, мисля, че трябва да започваме. Когато намеря Моли, ще я осведомя. Просто нямам представа къде е тя.
— Ами добре — съгласи се Кейн и отвори папката върху бюрото си. Прегледа документите и заяви: — Всъщност сме в доста добра позиция. — Кейн говореше тихо, но уверено — все пак всекидневно побеждаваше държавните обвинители. — Хубаво е, че парите и акциите са търгувани онлайн. В случай че съдебните ни заседатели никога не са чували за хакери, компютърни измами и кражба на самоличност, разполагаме с няколко експерти, които ще ги осветлят по въпроса. — Кейн се усмихна като акула, която си показва зъбите. — Може дори да им устроим малка демонстрация, например да внесем десет долара в сметката на съдията, за да докажем тезата си.
Кейн очакваше всички да се засмеят, но го сториха само собствените му служители.
— Втората част от защитата на Моли ни осигури господин Демарко. — Кейн кимна любезно към Демарко като проява на уважение. — Благодарение на него знаем, че Комисията по ценни книжа отдавна подозира служител от „Рестън Текнолоджис“ в търговия с вътрешна информация — тоест някой друг освен Моли, — а господин Демарко е открил трима души, които вероятно са замесени. Ще изтъкна, че тези хора са се опасявали, че властите душат около тях, затова са решили да проведат незаконните си операции от името на Моли.
— Можете ли да го докажете? — попита Мери Пат.
— Не, и не се налага — отговори Кейн.
— Как така? — попита Мери Пат.
— Госпожо Махоуни, аз трябва да предизвикам основателно съмнение. Трябва да покажа, че е възможно някой друг освен Моли да е извършил престъплението, за което е обвинена тя. Затова не се налага да доказвам, че тези хора са извършили нещо незаконно. Трябва само да покажа, че е възможно да са го извършили.