— Моли го е направила, Джо — каза Махоуни.
— Моля? — възкликна Демарко, защото не беше сигурен дали е чул правилно.
— Виновна е. Така че не си прави труда с този компютърен факир.
— Но какво ви кара да мислите…
— Не само е изчерпала лимита по кредитните си карти, ами е задлъжняла и на едно казино със сто хиляди. Дъщеря ми е пристрастена към хазарта, Джо.
Тези думи — пристрастена към хазарта — отговаряха на много въпроси. Обясняваха задълженията на Моли по кредитните й карти, а също и защо живееше в онази дупка. И въпреки това, вместо да изрече на глас какво си мисли, Демарко се опита да успокои Махоуни.
— Може и да дължи малко пари, но това не означава, че…
— А онзи половин милион, който е внесен в сметката й? Идва от казиното, на което тя дължи стоте хиляди. Отишла при шефа на казиното и пробутала на него плана с търговията въз основа на вътрешна информация.
— Откъде знаете? Моли ли ви каза?
— Не, каза ми го шефът на казиното. — И Махоуни разказа на Демарко за срещата си с Тед Алън в Атлантик Сити.
Двамата мъже помълчаха, после Демарко попита:
— И какво иска той?
— Какво според теб иска, по дяволите? Парите си. Освен това иска федералното правителство да даде на щата Ню Джърси сто милиона долара, с които да подпомогне строителството на конгресен център в Атлантик Сити.
— Конгресен център?
— Да.
— Защо?
— Не съм сигурен, но допускам, че този тип ще спечели доста пари от строителството.
— Има ли още нещо?
— Да, една дреболия. Мисля, че онзи тип, който ръководи казиното, е свързан с мафията.
Преди Демарко да успее да реагира на новината, иззвъня телефонът върху бюрото на Махоуни. Конгресменът натисна копчето на говорителя и попита:
— Какво има?
— Съпругата ви е на втора линия — съобщи му Мейвис. — Настоява, че спешно трябва да говори с вас.
— Кажи й… Мамка му, кажи й, че ще й звънна след малко. — Той прекъсна връзката и погледна Демарко. — Ще горя в ада заради това.
— Струва ми се разумно да върнем парите на Тед Алън и да пуснем Моли да изпробва шансовете си в съда — каза Демарко. — Според Кейн можем да спечелим и…
— Не искам процес, Джо. Едно е да отидеш на процес, когато си невинен, но е съвсем друго, ако си виновен. А що се отнася до парите… Като включим дълговете по кредитните й карти и съдебните разноски, става дума за седемстотин хиляди долара. Седемстотин хиляди! Нямам толкова пари.
Това учуди Демарко. Винаги беше смятал, че Махоуни е богат.
— Ще се наложи да продам къщата в Бостън и може би яхтата на Мери Пат, за да събера толкова пари в брой. Боже, сърцето й ще се скъса, ако се наложи да продадем тази лодка. — Понечи да каже още нещо, но замълча и само поклати глава.
— Имате много приятели, шефе. А има и много други хора, склонни да ви помогнат, сигурен съм. — Това, което Демарко премълча, беше от ясно по-ясно: мнозина с радост щяха да дадат на Махоуни парите в замяна на неговото влияние.
— Не! — Махоуни стовари юмрук върху масата.
О, мамка му. Демарко знаеше какво следва. Защото беше наясно, че шефът му не е човек на разума.
— Нищичко няма да дам на тези хора! — закани се Махоуни. — Ясно ли е? Тези копелета са подмамили дъщеря ми и после са я принудили да извърши престъпление.
Демарко не беше сигурен как да тълкува казаното, но съзнаваше, че Махоуни говори като баща.
— Е, разбираш ли? — попита конгресменът.
— Да, разбирам — потвърди Демарко. — Искате да отърва Моли за престъпление, което вече знаете, че е извършила, и искате да разкарам мафията, без да им плащате.
— Точно така. Освен това не искам делото да стига до съд и не искам майка й да разбере какво е направила Моли.
30
Демарко беше на магистралата за Атлантик Сити — прав като черта път, чиято цел беше да намали времето, което хората прекарват зад волана, и така да увеличи времето, което прекарват, харчейки пари в казиното.
Когато разказа на Махоуни как е била взривена колата на Моли, кръвта се смъкна от обикновено червендалестото му лице. Той за пръв път виждаше Джон Махоуни уплашен.
Естествено, първият въпрос на конгресмена гласеше:
— Тя пострадала ли е? — Обаче още преди Демарко да успее да отговори, лицето на Махоуни отново стана червено като хамелеон, попаднал върху китайското знаме, и той изкрещя: — Защо не ми го каза още в мига, в който влезе?