Докато приближаваше към къщата на Ема, Демарко чу виолончело. Мелодията беше нежна и мека, но не му беше позната. Следователно сигурно беше нещо класическо, композирано двеста години преди раждането му. Натисна звънеца. Музиката секна и след малко вратата отвори красива млада жена, чиято коса беше небрежно вдигната на темето. Беше облечена със свободен памучен панталон, пристегнат на кръста с шнур, и фланелка със скицирана глава на Бетовен отпред. Демарко разпозна композитора, защото имаше и надпис. Жената беше боса и Демарко реши, че има наистина красиви стъпала.
Това беше Кристин, любовницата на Ема. Свиреше на виолончело в Националната филхармония.
— Тук ли е нейно височество? — попита Демарко.
— В задния двор е. — Кристин се приведе напред и прошепна: — Вчера дойдоха двама японци и цял час зяпаха някаква буболечка, която тя намерила на една от розите. Държеше се така, все едно растението имаше рак.
Демарко и Кристин имаха съвсем малко общо помежду си — всъщност Ема беше единственото общо помежду им, — но за едно бяха единодушни: Ема беше луда, що се отнася до двора й.
Той само поклати глава, за да изрази съчувствието си. Докато прекосяваше фоайето към задния двор, виолончелото отново засвири, но този път издаваше резки и сърдити звуци.
Демарко завари Ема на верандата — стоеше права и оглеждаше моравата. Беше облечена със същите дрехи, с които я беше видял и последния път: бейзболна шапка с дълга козирка, фланелка с петна от трева и къси панталони. Въпреки облеклото си тя изглеждаше като пълководец, който инспектира бойното поле, за да реши откъде ще започне следващото му нападение срещу врага.
Все едно Патън да планира как да унищожи плевелите, а не танковете на Ромел.
— Имаш ли минутка да поговорим? — попита Демарко.
— Не — отговори тя, без да се обърне.
Ема затвори телефона.
— Както ти е казал твоят приятел, нюйоркските полицаи смятат смъртта на Претър за самоубийство — каза тя. — Нямат причина да подозират, че е бил убит, обаче имат многобройни причини да смятат, че се е самоубил.
Военните са огромен клуб, чиито членове — активни и пенсионирани — са пръснати по цял свят. Освен това голям брой военни стават ченгета, след като се уволнят. Въпросното явление — войници, мутирали в полицаи — осигуряваше на Ема, пенсионирана знаменитост от Военното разузнавателно управление, контакти в много полицейски управления. Изобщо не й беше трудно да накара капитан от нюйоркската полиция да си развърже езика.
— Какви например? — попита Демарко.
— Първо, по тялото няма следи, които да противоречат на хипотезата за падане. А още по-важното е, че няма признаци с него да е имало някой, когато е умрял.
— Няма признаци ли? Значи са сигурни, че е бил сам, когато е умрял, така ли?
— Не точно — отговори Ема и после му обясни.
Фоайето на сградата, в която работел Претър, било оборудвано с охрана и камери, каквито липсвали по стълбите и в асансьорите. След обичайното работно време вратите се заключвали, така че хората да минават през фоайето на влизане в сградата, но наемателите имали достъп и през подземния паркинг. Влизането в паркинга ставало с входна карта, която осигурявала достъп и до асансьора от паркинга. Охранителната система на сградата записвала часа, когато са използвани входните карти. Следователно, ако Претър е влязъл с колата си в паркинга, може да се е качил с асансьора, без охраната да го забележи, а ягуарът му наистина бил открит в гаража. Според охраната по времето, когато умрял Претър, в сградата не е имало друг и никой не е използвал входната си карта.
— Охранителната система май не е много сериозна — отбеляза Демарко. — Претър беше параноично копеле, затова допусках, че сградата ще има по-солидна охрана.
— Сградата може и да не е чак толкова охранявана — отговори Ема, — но кабинетът му има стоманена врата и най-добрата възможна ключалка, а защитата на компютрите му е шедьовър. Повечето му файлове са кодирани и компютърните специалисти на нюйоркската полиция се съмняват, че ще успеят да разберат какво пише в тях. Освен ако не потърсят помощ от Агенцията за национална сигурност, а не възнамеряват да си правят този труд.
— Кога е умрял? — попита Демарко.
— Пазачът от вечерната смяна го видял да си тръгва в седем вечерта, а според компютърните специалисти от нюйоркската полиция той изключил компютъра си в осемнайсет и петдесет. Охранителната система показва, че Претър се е върнал в сградата в един през нощта, защото по това време е използвал картата си, за да влезе в асансьора от паркинга. Пет минути по-късно е бил включен компютърът му, който все още работел, когато полицаите пристигнали на местопрестъплението. В пет сутринта чистач, който работи в съседната сграда, намерил тялото му на покрива.