— Защо питате? Ръсти направил ли е нещо?
— Госпожице Дойл, надали искате да възпрепятствате федерално разследване.
— Да възпрепятствам ли! Аз само…
— Знаете ли къде е бил в понеделник и вторник? — повтори Ема.
— Не. В събота се скарахме и оттогава не сме говорили. Държа се гадно.
— Значи не сте го виждали от миналата събота?
— Точно така.
— Говорили ли сте с него по телефона оттогава?
— Не. Наистина му се ядосах. Зарекох се да не му се обаждам и той не ми е звънял. Нещастник.
Тами Дойл не блестеше с ум, но беше титан на мисълта в сравнение с Гари Фоскет, управител на пристана, където Ръсти Макграт държеше яхтата си. Ема подозираше, че тъпотата на Фоскет се дължи отчасти на алкохола и марихуаната. Усещаше мириса на трева в кабинета му, а на алкохол — в дъха му.
На Фоскет му отне известно време да си припомни дните, за които питаше Ема, но накрая успя с помощта на един бейзболен мач.
— А, да! В понеделник „Брейвс“ играха срещу Тампа. Мач между лигите. Смотаният резервен питчър, когото вкараха в осмия ининг, ми струваше двайсет долара.
— Е, виждали ли сте господин Макграт на този или на следващия ден? — попита Ема за трети път.
— Не, по онова време беше заминал някъде.
— Къде?
— Не знам. Тръгна с лодката. Заредих я с гориво в неделя сутринта и му помогнах да натовари малко провизии. Каза, че ще плава покрай брега. Просто щял да се махне за няколко дни.
Ема беше сигурна, че Макграт не е тръгнал за Ню Йорк. Повечето моторни яхти не развиват скорост над десет възела, така че на Макграт щяха да са му нужни няколко дни, за да стигне до Ню Йорк. След това Ема се зачуди дали пък той няма приятел като нейния Ед, някой със собствен самолет, с когото да се е срещнал на някой пристан наблизо. Но защо ще ходи на срещата с приятеля си с яхтата? Защо не с кола? Така или иначе, тя държеше да разбере къде е бил Макграт в деня на убийството на Претър, защото това щеше да й осигури отправна точка да проследи придвижването му.
— Имате ли карта, на която да се виждат пристаните на осемдесет километра северно и южно от тук? — попита Ема.
— О, боже! — възкликна Хоскет и разпери ръце, за да покаже хаоса в кабинета си. — Сигурно тук някъде има карти, но ще ми отнеме цяла вечност да ги намеря.
Ема седеше в един бар и отпиваше от чашата лошо бяло вино. Не знаеше, че се намира на същото място, където беше седял и Демарко, за да наблюдава яхтата на Макграт.
Пиеше и се опитваше да систематизира наученото за Макграт. Нищо полезно, това гласеше окончателният й извод. Само това, че беше женкар, който живее от инвестициите си, и че понякога става зъл. Нямаше обаче никаква представа къде е бил в нощта, когато е умрял Ричард Претър, а и не се сещаше кого друг да попита освен самия Макграт. Знаеше само онова, което й бе казал управителят на пристана: Макграт му беше съобщил, че ще плава с яхтата по крайбрежния канал.
Ема извади мобилния си телефон и звънна на една жена, която беше вицеадмирал от Бреговата охрана. Двете с Ема преди време бяха служили заедно в специалните антитерористични части. Ема я помоли да провери държавните пристани край Мъртъл Бийч, за да разбере дали Макграт е спирал с яхтата си там в деня на убийството на Претър. Описа яхтата му, даде името му и номера на яхтата и добави, че тъй като е много голяма, някой може би я е запомнил.
Дамата й обясни, че ако Макграт е бил на док на пристана и е платил за място, съответната управа би трябвало да пази данни за това, макар че тези регистри не се водят редовно. Щяла да помоли свой служител да изпрати имейл до пристаните, а собствениците им откликвали доста бързо на молбите на Бреговата охрана. От друга страна, имало много места, на които Макграт можел да пусне котва и да отиде на брега с лодка. Високопоставената позната на Ема обеща да се свърже с нея, когато се сдобие с по-конкретна информация.
Накрая Ема звънна на началник Уолас и го помоли да изпрати имейл до полицейските участъци по протежение на крайбрежния плавателен канал със запитване дали някой не се е натъквал на Макграт. Съзнаваше, че шансът е малък, но не се сещаше какво друго да предприеме. Началник Уолас се съгласи, но Ема усети, че започва да му омръзва да й прави услуги.
Искаше й се да може да поговори с Макграт и да го попита къде е бил в нощта, когато е умрял Претър. Уви, нямаше нужните правомощия, а за разлика от гаджето си Макграт сигурно беше достатъчно умен, за да се досети. Но пък понякога желанията на човек се сбъдват.