4
Върна се в кабинета си и запали лампите ръчно. Сензорът за разпознаване на гласа беше пълна тъпотия — нещо, инсталирано, за да смайва потенциалните инвеститори, които Чарли Кондън водеше през няколко седмици. Ефектна джунджурия. Като камерите за наблюдение и Върнън. Но Чарли заяви, че всичко това е необходимо. Символизирало важното естество на работата им. Помагало на инвеститорите да си представят проектите и значението на компанията. Насърчавало ги да напишат чек.
Но в резултат на това, макар и обзаведени по последна дума на техниката, офисите изглеждаха бездушни. Пиърс бе започнал в склад с нисък наем в Уестчестър, като отчиташе данните от експериментите между излитанията и кацанията на самолетите на международното летище в Лос Анжелис. Нямаше служители. А сега имаше толкова много, че не помнеше имената им. Тогава караше Фолксваген костенурка с вдлъбнати брони, а сега — беемве. Нямаше съмнение, че той и „Амедео Текнолоджис“ бяха изминали дълъг път. Но Пиърс установи, че все по-често се връща към спомените за онази лаборатория в склада под писта номер седемнайсет. Приятелят му Коуди Зелър веднъж каза, че Пиърс ще умре, шепнейки думите „Писта седемнайсет“. И Пиърс смяташе, че Зелър може би има право.
Седна зад бюрото си. Хрумна му да се обади на Коуди и да му каже, че е променил решението си и ще отидат някъде. Мина му през ума да позвъни и на Амалфи Драйв, за да провери дали Никол иска да поговорят. Но знаеше, че няма да го направи. Сега тя беше на ход и Пиърс трябваше да чака, макар и това никога да не станеше.
Извади тефтера от раницата си и се свърза с номера за достъп до телефонния секретар вкъщи. Имаше едно ново съобщение. Пиърс го пусна и чу нервния глас на мъж, когото не познаваше.
— Здрасти. Казвам се Франк Бемър. Взех този номер от уебсайта и искам да питам дали си свободна довечера. Знам, че е късно, но реших да опитам. Аз съм в „Пенинсюла“. Обади ми се, когато можеш. Повтарям, казвам се Франк Бемър и съм в стая четиристотин и десет.
Пиърс изтри съобщението, но отново почувства странната магия на тайнството да се намира в нечий съкровен свят. Замисли се, после се обади на „Справки“ и поиска номера на „Пенинсюла“ в Бевърли Хилс. Франк Бемър беше толкова нервен, че бе забравил да каже телефонния номер.
Пиърс позвъни в хотела и помоли да го свържат с Бемър от стая четиристотин и десет.
— Ало?
— Господин Бемър?
— Да?
— Здравейте. Вие ли се обадихте за Лили?
Бемър се поколеба, после попита:
— Кой се обажда?
Пиърс не се поколеба. Очакваше въпроса.
— Казвам се Ханк и се грижа за обажданията за Лили. В момента тя е заета, но опитвам да се свържа с нея заради вас и да ви уредя среща.
— Добре. Пробвах номера на пейджъра й, но тя не се обади.
— Номерът на пейджъра й?
— Онзи в сайта.
— Аха, разбирам. Вижте какво, тя е регистрирана в няколко сайта. Имате ли нещо против, ако ви попитам от кой сайт сте взели номера й? Опитваме се да решим кой е най-ефективният, ако разбирате какво имам предвид.
— Видях го в „Ел Ей Дарлингс“2.
— Аха, „Ел Ей Дарлингс“. Точно така. Това е един от хубавите ни сайтове.
— Наистина ли е Лили на снимката?
— Ами, да, тя е.
— Красива е.
— Да. Е, ще й предам да ви се обади веднага щом се свържем с нея. Би трябвало да е скоро. Но ако до час не ви се обади нито тя, нито аз, тогава няма да стане.
— Сериозно? — В гласа на Бемър прозвуча разочарование.
— Лили е много заета, господин Бемър. Но ще направя каквото мога. Лека нощ.
— Кажете й, че съм в града по работа за няколко дни и ще се държа с нея много добре, ако разбирате какво имам предвид.
В гласа на мъжа се долови нотка на молба. Това накара Пиърс да изпита вина за измамата. Имаше чувството, че знае много за Бемър и за живота му.
— Знам какво имате предвид. Дочуване.
— Дочуване.
Пиърс затвори и се опита да прогони опасенията си. Нямаше представа какво става, нито защо, но нещо привличаше интереса му. Той включи компютъра и телефонната линия и се свърза с „Ел Ей Дарлингс“.
На първата страница имаше текст, който обясняваше, че този сайт е изключително само за пълнолетни хора. Като натискаше клавиша ENTER, посетителят потвърждаваше, че е навършил осемнайсет години и не се обижда от голотата и от съдържанието на сайта. Без да чете дребния шрифт, Пиърс натисна ENTER и на екрана се появи началната страница. Вляво имаше снимка на гола жена, която държеше пред себе си хавлия и бе допряла пръст до устните си в поза „Не казвай на никого“. Надписите бяха с големи пурпурни букви.