Най-после затвори и се замисли какво е научил. Погледна снимката на Лили, която още беше на екрана на компютъра, и си спомни загадъчната забележка на Робин, че на нея й се е случило нещо.
— Какво се е случило с теб?
Върна се на началната страница, щракна върху надписа „Рекламирайте при нас“ и видя страница, пълна с указания за подаване на реклами в сайта. Това можеше да стане, като изпратиш номера на кредитната си карта, текста на обявата и дигитална снимка. Но за да получи синя лента за достоверност на снимката, рекламодателката трябваше да предаде всички материали лично, за да бъде потвърдено, че тя е жената на снимката. Базата на сайта се намираше на Сънсет Булевард в Холивуд. Очевидно Лили и Робин бяха постъпили точно така. Офисът работеше от девет до пет от понеделник до петък и от десет до един в събота.
Пиърс си записа адреса и работното време и се приготви да излезе от сайта, после реши да се обади още веднъж на пейджъра на Лили. Направи цветна разпечатка на снимката й и изключи компютъра и телефонната линия. Вътрешният глас му нашепна, че е отишъл прекалено далеч. Време беше да смени телефонния си номер и да забрави тази история.
Но един различен, много по-силен глас от миналото му, казваше нещо друго.
— Лампи.
Кабинетът потъна в мрак. Пиърс не помръдна. Той обичаше тъмнината. Най-добре мислеше в мрака.
5
Стълбището беше тъмно. Той се уплаши и погледна към улицата и чакащата кола. Вторият му баща забеляза колебанието му и му направи знак да влезе. Той се обърна и се вторачи в мрака, после светна фенерчето и тръгна нагоре.
Беше насочил фенерчето към стълбите, защото не искаше някой да разбере, че се качва. Едно от стъпалата изскърца силно под краката му. Момчето се вцепени и усети как сърцето му бие като обезумяло в гърдите. Замисли се за Изабел и за страха, който вероятно тя изпитваше всеки ден и всяка нощ, стисна зъби и продължи нагоре.
Три стъпала преди площадката угаси фенерчето и зачака очите му да се приспособят към тъмнината. След няколко минути му се стори, че видя слаба, мъждукаща светлина напред. Пламък на свещ, проблясващ по тавана и стените. Изкачи последните три стъпала.
Помещението беше голямо. Покрай двете дълги стени бяха наредени нарове, на които спяха хора — приличаха на купчини стари дрехи. В дъното гореше свещ и едно момиче, година-две по-голямо от него, нагряваше над пламъка капачка от бутилка. Момчето се вторачи в озареното от потрепващата светлина лице и видя, че момичето не е Изабел.
Тръгна между спалните чували, като обръщаше глава наляво и надясно — търсеше познатото лице. Беше тъмно, но щеше да я познае, ако я видеше.
Стигна до момичето с капачката от бутилка. Изабел не беше и там.
— Кого търсиш? — попита момичето.
И изтегли буталото на спринцовката, изсмуквайки от лъжица кафяво-черната течност през филтър на цигара. На врата й имаше убождания от игла.
— Един човек.
Тя вдигна глава, изненадана от гласа му, и видя хлапашкото му лице под широките мръсни дрехи.
— Малък си. Махай се преди да е дошъл домакинът.
Той знаеше какво има предвид. Всички убежища на незаконно настанили се бегълци в Холивуд имаха отговорник. Домакин. Той събираше такса в пари, наркотици или плът.
— Ако те намери, ще ти пръсне задничето и ще те…
Тя изведнъж млъкна и духна свещта. Момчето се обърна към вратата и стълбите и всичките му страхове го завладяха и го смазаха. На прага стоеше мъж. Едър. С дълга рошава коса. Домакинът. Момчето неволно направи крачка назад и се спъна в нечий крак. Падна и фенерчето изтрака на пода и угасна.
Мъжът тръгна към него и изкрещя:
— Ханки! Ела тук, Ханк!
6
Пиърс се събуди на зазоряване. Слънцето го спаси от кошмара. Бягаше от мъж, чието лице не виждаше. В апартамента още нямаше завеси и светлината струеше през прозорците и го заслепяваше. Той изпълзя от спалния чувал, погледна снимката на Лили, която бе оставил на пода, и влезе под душа. Изкъпа се, изрови две фланелки от кашоните с дрехи и се избърса. Беше забравил да купи хавлии.
Излезе да си вземе кафе, портокалов сок и съботния вестник. Четеше и пиеше бавно. Чувстваше се виновен — повечето съботи беше в лабораторията на зазоряване.
Когато прочете вестника, беше почти девет. Върна се в „Сандс“ и се качи в колата си, но не отиде на работа.