После излезе от нишата и се приближи до гишето. Пъпчив младеж с табелка, на която пишеше „Кърт“, го попита какво желае.
— Странна работа — отговори Пиърс. — Трябва ми пощенска кутия, но искам специален номер. Да подхожда на името на фирмата ми. Нарича се „Продукции трета степен“.
Хлапакът изглеждаше озадачен.
— И какъв номер искате?
— Три, три, три. Видях, че имате кутия с този номер. Свободна ли е?
Това беше най-доброто, което можа да измисли, докато стоеше в нишата. Кърт бръкна под гишето, извади синя папка и я прелисти. Пръстът му проследи надолу колонка от цифри и спря.
— Аха — каза младежът.
Пиърс се опита да прочете какво е написано на страницата, но не успя.
— Какво?
— В момента е заета, но може да не е за дълго.
— Тоест?
— Кутията е заета, но жената не е платила наема за този месец. Има гратисен период. Ако се появи и плати, ще запази пощенската кутия. В противен случай в края на месеца кутията ще бъде свободна. Ако можете да чакате толкова дълго.
Изражението на Пиърс стана загрижено.
— Наистина трябва да чакам много. Исках да уредя този въпрос веднага. Знаете ли телефона или адреса на тази жена? Свържете се с нея и попитайте дали още иска кутията.
— Изпратих й две предупреждения и пуснах едно в кутията й. Обикновено не се обаждаме по телефона.
Пиърс се развълнува, но не го показа. Лили Куинлан очевидно имаше още един адрес. Но вълнението му мигновено бе помрачено от факта, че няма представа как да принуди младежа да му го каже.
— Ако й се обадите сега и разберете нещо, съм готов веднага да платя наема за пощенската кутия. Дори ще предплатя за година напред.
— Ще го потърся. Ще ми отнеме само минута.
— Много ви благодаря. Предпочитам да реша въпроса сега, отколкото да идвам пак.
Кърт отиде до бюрото до стената зад гишето и седна, после отвори шкафа и извади дебела папка. Пиърс беше твърде далеч, за да прочете документите. Кърт прокара пръст по страницата и го задържа. С другата си ръка взе телефона, но го прекъснаха преди да успее да се обади. В пощата влезе клиентка и каза:
— Трябва да изпратя факс до Ню Йорк.
Кърт стана, отиде на гишето, извади листове за факс и каза на жената да ги попълни. После се върна на бюрото, сложи пръст върху документа и вдигна телефона. Пиърс се опита да проследи какъв номер набира, но Кърт действаше твърде бързо. Младежът дълго чака и най-после каза:
— Това е съобщение за Лили Куинлан. Бихте ли се обадили на „Ол Американ Мейл“? Наемът на пощенската ви кутия е пресрочен и ще я дадем на друг, ако не ни се обадите. Казвам се Кърт. Благодаря.
Той даде телефонния си номер, приближи се до Пиърс и поклати глава.
— Свързах се с телефонния й секретар. Не мога да направя нищо повече, освен ако тя не ми се обади или месецът не свърши. Такива са правилата.
— Разбирам. Благодаря.
— Ще ми оставите ли номер за връзка, ако тя се обади?
— Утре ще ви потърся пак.
Пиърс взе визитна картичка от купчината на гишето и тръгна към вратата.
— Какво ще кажете за двайсет и седем? — извика след него Кърт.
— Какво?
— Двайсет и седем. Не прави ли толкова три на трета степен?
Пиърс кимна. Кърт беше по-умен, отколкото изглеждаше.
— Ще си помисля.
После му махна и излезе.
Качи се в колата и погледна часовника си. Беше почти обяд. Трябваше да се върне в апартамента си, за да се срещне с асистентката си Моника Пърл. Тя се бе съгласила да стои там и да чака мебелите, които бе поръчал. Щяха да му ги доставят между дванайсет и шестнайсет часа и той бе решил да плати на друг да ги чака, докато се подготвя в лабораторията за представянето идната седмица. Но сега се съмняваше дали ще отиде в офиса, затова щеше да помоли Моника да остане в апартамента му. Пък и имаше и друг план за нея.
Завари я да чака във фоайето. Пазачът не я бе пуснал на дванайсетия етаж без съгласието на обитателя, когото тя искаше да посети.