Но никое от съобщенията не беше от Никол. Нито от деловите партньори или от приятелите му. Само едно беше за него — поздрав от телефонната компания, произнесен от вече познатия електронен глас.
Следващите осем съобщения бяха за Лили. Фамилното й име не бе споменато. Същата жена, за която вече му се бяха обадили три пъти. Всички бяха от мъже. Повечето казваха имена на хотели и телефонни номера за обратна връзка. Неколцина съобщаваха номера на клетъчни телефони или на частни офиси. Някои споменаваха, че са взели номера й от интернет или от сайта, без да уточняват повече подробности.
Пиърс изслуша съобщенията и ги изтри, после отвори тефтера си и записа името Лили, подчерта го и се замисли. Която и да беше, Лили бе престанала да използва номера. Телефонната компания отново го бе пуснала в обращение и го бе дала на Пиърс. Ако се съдеше по списъка, съставен само от мъже, броя на обажданията от хотели и трепетното очакване и вълнение в гласовете им, той реши, че Лили вероятно е проститутка. Или компаньонка, ако имаше разлика между двете. Изпита любопитство и предчувствие за интрига, сякаш знаеше някаква тайна. Също както когато включваше на монитора си камерите на охранителната система и крадешком наблюдаваше какво става в коридорите и общите помещения в офиса.
Запита се колко време телефонният номер не е бил в употреба, преди да му го дадат. Броят на обажданията за един ден показваше, че номерът фигурира в някакъв уебсайт и хората още мислят, че е валиден и принадлежи на Лили.
— Грешен номер — каза Пиърс, макар че рядко говореше на себе си, когато не гледаше монитора на компютъра или не работеше върху експеримент в лабораторията.
Прелисти тефтера на предишната страница и погледна информацията, която бе написала Моника. Тя бе включила и номера за услуги на телефонната компания. Пиърс можеше и трябваше да поиска да сменят номера му. Но знаеше, че ще е досадно и изнервящо да изпрати отново известия по електронната поща, за да съобщи за промяната.
И нещо друго го накара да се поколебае да смени номера. Беше заинтригуван. Призна го пред себе си. Коя беше Лили? Къде беше? Защо се бе отказала от телефонния си номер, но го бе оставила в уебсайта? Нямаше логика и може би това привлече вниманието му. Как поддържаше Лили бизнеса си, щом уебсайтът предаваше грешен номер на клиентите й? Отговорът беше, че бизнесът й се проваля. Нещо не беше наред и Пиърс искаше да разбере какво и защо.
Беше петък вечерта. Той реши да остави нещата така до понеделник. Тогава щеше да се обади да сменят номера.
Стана от канапето, прекоси празната всекидневна и отиде в спалнята. Шестте кашона с дрехи бяха наредени до стената. В ъгъла бе разстлан спалният му чувал. Не го бе използвал почти три години — от пътуването с Никол до Йосемит. Тогава имаше време да прави какви ли не неща. Преди да започне надпреварата и животът му да се посвети на една-единствена цел.
Излезе на балкона и се вторачи в студения син океан. Апартаментът се намираше на дванайсетия етаж. Гледката обхващаше Венис и южната част на планинския хребет, спускащ се в океана на север от Малибу. Слънцето бе залязло, но на небето още имаше оранжеви и пурпурни отблясъци. На тази височина океанският бриз беше студен и освежаващ. Пиърс пъхна ръце в джобовете на панталона си. Пръстите му докоснаха монета и той я извади. Десет цента. Още едно напомняне за промяната в живота му.
Неоновите светлини на виенското колело на кея на Санта Моника мигаха в повтаряща се схема. Това го накара да си спомни как преди две години компанията бе наела целия развлекателен парк на кея за увеселение по случай първата партида патенти за архитектура на молекулната памет. Нямаше билети, нито опашки. Всички се забавляваха. Пиърс и Никол се люляха половин час на жълта гондола. Беше студено и двамата се притискаха един към друг. Гледаха залеза. И сега Пиърс не можеше да погледне кея или залеза, без да мисли за нея.
Осъзна, че е наел апартамент с изглед към всички неща, които щяха да му напомнят за Никол. В това имаше подсъзнателна патология, но в момента не искаше да разсъждава за това.
Сложи монетата на нокътя на палеца си и я подхвърли във въздуха, наблюдавайки я как изчезва в мрака. Долу имаше парк — ивица зеленина между сградата и плажа. Бе забелязал, че нощем там се промъкват бездомници и спят в спални чували под дърветата. Може би някой от тях щеше да намери падналата монета.
Телефонът иззвъня отново. Пиърс се върна във всекидневната и погледна светлото екранче, блестящо в мрака. Обаждаха се от хотел „Сенчъри Плаза“. Той се замисли, после вдигна слушалката и попита: