Пиърс подмина думите й като майчинско отричане на очевидното. Беше виждал това в собственото си семейство.
— Какво ви казаха полицаите?
— Вероятно била заминала с някой мъж и скоро щяла да ми се обади.
— Кога беше това?
— Преди месец. Лили ми се обажда всяка събота следобед. Когато минаха две седмици, без да ми се обади, позвъних на полицията. Те не реагираха на обаждането ми. След третата седмица им позвъних отново. Дори не написаха доклад. Само ми казаха да чакам. Изобщо не се интересуват.
В съзнанието му се появи неясен образ и го разсея. Нощта, в която се бе върнал вкъщи от Станфорд. Майка му го чакаше в кухнята. На тъмно. Чакаше го в мрака, за да му съобщи новината за сестра му Изабел.
И когато Вивиан Куинлан заговори отново, Пиърс сякаш чу гласа на майка си.
— Свързах се с частен детектив, но той не направи нищо. Не можа да я намери.
Думите й най-сетне го изтръгнаха от спомените.
— Бащата на Лили там ли е? Може ли да говоря с него?
— Не, отдавна не е тук. Няма го от дванайсет години — от деня, когато го хванах с нея.
— В затвора ли е?
— Не. Замина.
Пиърс не знаеше какво да каже.
— Кога дойде Лили в Лос Анжелис?
— Преди три години. Първо отиде да учи за стюардеса в Далас, после се премести в Лос Анжелис. Де да бе станала стюардеса. Казах й, че в бизнеса с компаньонки дори да не правиш секс с мъжете, хората не вярват.
Пиърс кимна. Разумен майчински съвет. Представи си дебела жена с висок кок и цигара в ъгълчето на устата. Ако се съдеше по случилото се между Лили и баща й, нищо чудно, че бе заминала колкото е възможно по-далеч от Тампа. Той се изненада, че е напуснала дома си само преди три години.
— Къде наехте частния детектив? В Тампа или в Лос Анжелис?
— Там. Тук няма голям избор.
— Как го наехте?
— Полицаят от отдел „Безследно изчезнали“ ми изпрати списък и го избрах оттам.
— Дойдохте ли тук да я търсите, госпожо Куинлан?
— Не съм добре със здравето. Имам емфизема и дишам с кислородна бутилка. Пък и едва ли бих я намерила.
Пиърс коригира представата си за нея. Цигарата изчезна и на нейно място се появи кислородна бутилка. Високият кок остана. Той се замисли какво друго би могъл да попита и каква информация би получил от тази жена.
— Лили ми каза, че ви изпраща пари.
Това беше предположение и съответстваше на взаимоотношенията между майката и дъщерята.
— Да, и ако я намерите, кажете й, че здравата съм закъсала. Дадох много пари на господин Глас.
— Кой е господин Глас?
— Частният детектив, когото наех. Но вече не ми се обажда. Не мога да му плащам.
— Бихте ли ми казали цялото му име и телефонния номер?
— Трябва да го потърся.
Тя остави слушалката и след две минути му даде номера и адреса на частния детектив. Той се казваше Филип Глас и кабинетът му беше в Кълвър Сити.
— Госпожо Куинлан, Лили има ли други познати или приятели в Лос Анжелис?
— Не. Не ми е казвала за никакви приятели. Само веднъж спомена за едно момиче, Робин, с което работела понякога. Робин е от Ню Орлиънс и Лили каза, че имали общи неща.
— Уточни ли какви?
— Мисля, че и двете са имали едни и същи неприятности в семейството, когато са били малки. Предполагам, че това имаше предвид.
— Разбирам.
Пиърс се опитваше да разсъждава като детектив. Вивиан Куинлан изглеждаше важен фрагмент от ребуса, но той не можеше да измисли какво още да я попита. Тя се намираше на хиляда километра и очевидно беше далеч и от света на дъщеря си. Той погледна тефтерчето с телефоните пред себе си и най-после измисли нещо.
— Името Уейнрайт говори ли ви нещо, госпожо Куинлан? Лили или господин Глас споменавали ли са го?
— Не. Господин Глас не спомена имена. Кой е той?
— Не знам. Предполагам, че Лили го е познавала. Добре, госпожо Куинлан, ще продължавам да я търся и ще й предам да ви се обади, когато я намеря.
— Много ще ви бъда благодарна. И не забравяйте дай кажете да ми изпрати пари.
— Няма.
Хенри затвори и се замисли какво знае. Вероятно твърде много неща за Лили. Това го накара да се почувства потиснат и тъжен. Надяваше се наистина някой от клиентите й да я е завел някъде с обещания за богатство и лукс. Може би в Хавай или в богаташка мансарда в Париж. Но се съмняваше.
— Джентълмени в смокинги — каза той на глас.
— Какво?
Пиърс вдигна глава и видя, че Чарли Кондън стои на прага.
— А, нищо. Говорех си. Какво правиш тук?
Осъзна, че тефтерчето и пощата на Лили още са разтворени пред него, небрежно взе календара на бюрото си, престори се, че проверява някаква дата, и го сложи върху пликовете с името й.
— Обадих се на новия ти номер и отговори Моника. Каза, че трябва да си тук, а тя чака да докарат мебелите ти. Но в лабораторията нямаше никого, затова реших да се отбия тук.