Пиърс се надяваше, че замаскирането на единствената лъжа в кратката му реч и възмущението му ще отпратят Върнън.
— Кога разбра за това Чарли Кондън?
Кондън беше главният отговорник за финансирането на компанията, но най-важното — човекът, довел Върнън.
— Казахме му вчера — отговори Пиърс. — Заедно. Чух, че Никол се уговаря да говори с него за последен път, преди да напусне днес. Какво да направя, ако Чарли не ти е казал? Може би и той е решил, че не е необходимо.
Това беше удар, който напомняше на Върнън, че е пренебрегнат дори от поддръжника си. Но бившият служител на ФБР само се намръщи и продължи:
— Не отговори на въпроса ми. Тя получи ли обезщетение?
— Разбира се. Половин година ще взима заплата и две години ще има медицинско осигуряване и застраховка живот. Освен това ще продаде къщата и ще запази всички приходи. Доволен ли си? Не мисля, че е уязвима. Вероятно само от къщата ще получи над сто хиляди.
Върнън се поуспокои, когато чу, че Чарли Кондън знае. Той смяташе Чарли за част от практическата, делова страна на компанията, докато Пиърс беше преходният талант. И това го караше да го уважава по-малко. Чарли беше различен. Той се занимаваше само с бизнес. Щом се бе подписал за напускането на Никол, значи всичко беше наред.
Но дори да беше доволен, Върнън никога нямаше да признае това пред Пиърс.
— Съжалявам, ако въпросите ми не са ти харесали. Но работата и задължението ми е да поддържам сигурността на тази фирма и на проектите й. Има много хора и компании, чиито капитали трябва да се пазят.
Върнън намекваше за причината, поради която бе тук. Чарли Кондън го бе наел преди година, за да се натегне. Върнън беше в „Амедео“, за да предразполага потенциалните инвеститори, които трябваше да знаят, че проектите на компанията са в безопасност, а следователно и вложенията им. Биографията на Върнън беше внушителна и по-жизненоважна за „Амедео“ от действителната работа, която вършеше като шеф на охраната.
Когато за пръв път дойде в компанията, Морис Годард бе представен и на Върнън и двайсет минути разговаря с него за мерките за сигурност и за персонала.
Пиърс го погледна и изпита желание да му се разкрещи и да му каже, че средствата им скоро ще свършат, и колко е незначителен в общия замисъл на нещата.
Но не го направи.
— Разбирам загрижеността ти, Клайд. Но не мисля, че трябва да се притесняваш за Никол. Всичко е наред.
Върнън кимна и най-после отстъпи, вероятно доловил нарастващото напрежение на Пиърс.
— Може би имаш право.
— Благодаря.
— Каза, че продаваш къщата.
— Никол я продава.
— Да. А ти премести ли се? Имаш ли телефон?
Пиърс се поколеба. Върнън не беше в приоритетния списък на хората, които знаеха новия му телефонен номер и адрес. Уважението беше двустранно. Пиърс смяташе Върнън за способен, но знаеше, че е получил работата в „Амедео“ благодарение на службата си във ФБР. Половината от двайсет и петте години в Бюрото Върнън бе прекарал в полевия офис в Лос Анжелис, разследвайки чиновнически престъпления и корпоративен шпионаж.
Но според Пиърс Върнън беше позьор. Той непрекъснато беше в движение, обикаляше по коридорите и тряскаше вратите като човек, изпълняващ важна задача. Но осигуряването на безопасността на трийсет и тримата служители на компанията не беше кой знае колко важна задача. Пък и само десетима от тях имаха достъп до компютърната лаборатория, където се пазеха тайните.
— Имам нов телефонен номер, но не го помня — излъга Пиърс. — Ще ти го кажа веднага щом мога.
— А адресът?
— „Сандс“, до плажа, апартамент 1201.
Върнън извади миниатюрно тефтерче и записа информацията. Приличаше на ченге от стар филм. Защо винаги имаха такива тефтерчета? Това беше въпрос, който Коуди Зелър бе задал веднъж, докато гледаха заедно полицейски филм.
— Сега ще се залавям за работа, Клайд. В края на краищата инвеститорите разчитат на нас, нали?
Върнън го погледна и повдигна вежди в недоумение, сякаш се опитваше да прецени дали Пиърс не се шегува.
— Да. Ще те оставя да работиш — каза той и излезе.
Но Хенри отново осъзна, че не е в състояние да работи. Беше го обзела инертност. За пръв път от три години той беше необременен от интереси извън лабораторията и свободен да работи, но нямаше желание да го прави.
Изключи компютъра, стана и излезе.