— Сега шъ си отворя ципа, господин мъж, и ти шъ лапаш туй, което ти дам да, лапаш. И като свършиш да лапаш моя, шъ лапаш рустъровия. Ти му смаза носа и мисля, че трябва да му платиш с нещо.
Анди казал:
— Прости се с всичко, което ми пъхнеш в устата. Богс погледнал Анди, като че е луд, така вика Ърни.
— Не — рекъл той на Анди. Говорел му бавно, като на глупаво дете. — Ти не разбра кво казах. Ако направиш това, шъ мушна двайсетте сантиметра на това острие в ухото ти. Загря ли?
— Разбрах какво казваш. Мисля, че ти не ме разбираш. Ще отхапя всичко, каквото ми пъхнеш в устата. Можеш да забиеш бръснача в мозъка ми, предполагам, но трябва да знаеш, че сериозно внезапно мозъчно разстройство предизвиква у жертвата едновременно напикаване, отделяне на изпражненията и… хапане.
Той погледнал нагоре към Богс и се усмихнал със своята тънка усмивка, казва старият Ърни, сякаш те тримата обсъждали с него стоки и договори, а не са се отнесли така грубо, както биха могли да го направят. Сякаш носел един от многото си банкерски костюми с жилетка, а не бил на колене върху мръсния, преметен с груба метла под, с панталони, смъкнати до глезените, сякаш я нямало кръвта, която бавно бликала по вътрешните страни на бедрата му.
— Вярно е — започнал той, — рефлексът за хапане е толкова силен, че челюстите на жертвата могат да бъдат отворени само с лост или манивела.
Богс не пъхна нищо в устата на Анди онази нощ в края на февруари 1948-ма нито пък Рустър Макбрайд и така нататък и, доколкото зная, никой не го е правил. Това, което сториха тримата, беше да пребият Анди, да го докарат на косъм от смъртта, после четиримата се разделиха да треперят в самота. Между другото Анди и Рустър Макбрайд минаха през лечебницата.
Колко пъти го изнасили тази пасмина? Не зная. Мисля, че Рустър много скоро загуби вкуса към това — тоя тип си плати за изнасилването с шина на носа за един месец, а Богс Дайъмънд се отказа същото лято, някак изведнъж.
Странно нещо. Една сутрин в началото на юни, когато Богс не се яви на проверка за закуска, го намериха пребит в неговата килия. Той не каза кой го е бил или как са се докопали до него, но понеже ми влиза в работата, зная, че надзирателят може да бъде подкупен и да направи почти всичко, освен да внесе пистолет на затворник. Тогава не получаваха големи заплати, пък и сега е същото. По онова време нямаше електронни заключващи системи нито вътрешни телевизионни камери, нито пък прекъсвачи, които да контролират цялата територия на затвора; Тогава, през 1948-ма, всеки затворнически блок си имаше свой собствен шалтер. Може би пазачът наистина е бил подкупен, за да улесни влизането на някого — може би двама или трима души — и даже в килията на Дайъмънд, да.
Разбира се, услуга като тази сигурно ще струва куп пари. Не по външните представи, не. Затворническата икономика е изградена върху по-ниска скала. Ако си бил за малко вътре, схващаш, че доларова банкнота в ръката ти изглежда като двайсетачка навън. Моето предположение е, че щом на Богс са му скроили номер, това е струвало на някого маса пари в брой — петнайсет парчета, да кажем, за шалтера и по две-три парчета на всяко от момчетата при лампите.
Не казвам, че това беше Анди Дюфрен, но зная, че с влизането си донесе петстотин долара, пък и той беше банкер в нормалния свят, човек, който разбираше по-добре от останалите в кошарата как парите стават власт.
Зная и това: след побоя — три счупени ребра, подуто око, навяхване на гърба и локсация на бедрото — Богс Дайъмънд остави Анди намира. Всъщност, след тая работа остави всекиго на мира. Стана като вятърът високо горе през лятото — само бушува, но не събаря. Ще речеш, че наистина е само една „уморена сестра“.
Това беше краят на Богс Дайъмънд, човекът, който навярно можеше да убие Анди, ако Анди не беше взел мерки да предотврати такова нещо. Но това не беше краят на неприятностите между Анди и „сестрите“. Настъпи кратко затишие, после всичко започна отново, но не толкова брутално и не толкова често. Чакалите обичат лесната плячка, а наоколо беше пълно с по-лесни жертви от Анди Дюфрен.
Той често ги побеждаваше, това е, което помня. Знаеше, предполагам, че ако ги оставиш да те прекарат без борба, следващия път ще им бъде много по-лесно да си свършат работата. И тъй, Анди щеше да се появява за известно време със синини по лицето. Счупиха му два пръста, това стана шест или осем месеца, след като пребиха Дайъмънд. Ах, да, и още нещо — в края на 1949-та един човек кацна в лечебницата със счупена кост на скулата, някой сигурно му е друснал един хубав удар с тръба, увита във фланелен плат. Той винаги се биеше и последиците бяха, че прекарваше времето си в самота. Ала не мисля, че за Анди самотата представляваше бреме, каквото е за някои хора. Чувстваше се добре насаме със себе си.