„Сестрите“ бяха нещо, към което той се приспособи, сетне, през 1950-та, всичко спря почти напълно. Това е част от моя разказ, който ще захвана с течение на времето.
Една сутрин през есента на 1948 година Анди ме срещна в двора за упражнения и ме попита мога ли да му доставя половин дузина чаршафи за минерали.
— Какво, по дяволите, е това? — попитах.
Каза ми, че така ги наричат скалните кучета. Това са тъкани за полиране с размерите на кухненска кърпа. Те са ватирани и имат две страни — гладка и грапава. Гладката страна е като фина шкурка, грапавата е почти толкова абразивна, колкото промишлената стоманена вълна (Анди пазеше в килията си и кутия от нея, макар че не му я бях доставил аз, предполагам, че беше се снабдил с нея от затворническата пералня).
Казах, че мога да му помогна в тази работа и я свърших, като ги взех от същия магазин за минерали и скъпоценни камъни, където уредих да купя геоложкия чук. Този път сложих на Анди моята обикновена надценка от десет процента, нито цент повече. Не виждам нищо смъртоносно или пък опасно във ватирана тъкан с размери осемнайсет на осемнайсет сантиметра. Наистина чаршафи за минерали.
Около пет месеца по-късно Анди ме попита дали мога да му доставя Рита Хейуърт. Разговорът се водеше в кинозалата по време на прожекция. Сега ни прожектират кино един-два пъти седмично, но по онова време киното беше месечно събитие. Обикновено филмите, които гледахме, отправяха към нас повдигащо морала послание и точно този, „Загубеният уикенд“, не се различаваше от другите. Поуката беше, че пиянството е опасно нещо. В морала получихме известна утеха.
С няколко маневри Анди се приближи до мен, по средата на филма се наведе още малко по-наблизо и ме попита мога ли да му уредя въпроса с Рита Хейуърт. Право да ти кажа, това ме погъделичка. Обикновено той беше невъзмутим, спокоен и съсредоточен, но тази вечер беше адски нервен, почти смутен, сякаш искаше да му доставя едно от ония нещица, подплатени с овча кожа, предназначено да „усили вашето самотно удоволствие“, както го пишеха магазините. Изглеждаше пощръклял, беше на границата да се изпразни върху своя радиатор.
— Мога да я доведа — рекох. — Не се поти, успокой се. Коя от двете искаш, голямата или малката?
По това време Рита беше най-хубавото ми момиче (няколко години по-рано беше Бети Грабъл). Тя се продаваше в два размера. За долар можеше да вземеш малката Рита. За два и петдесет можеше да получиш голямата Рита, метър и двайсет висока, откъдето и да я погледнеш — все жена.
— Голямата — промълви той, без де ме погледне. Казвам ти, гореща сцена се разигра оная нощ. Изчерви се целият като малко момче, което иска да се вмъкне на някое от онези зрелища с военната книжка на брат си. — Можеш ли?
— Бъди спокоен, разбира се, че мога. Не ходи ли мечката в гората?
Зрителите заръкопляскаха и засвиркаха, когато буболечките плъзнаха по стените и нападнаха Рей Миланд, който имаше тежък случай на алкохолно отравяне.
— Кога?
— След седмица. Или по-малко.
— Добре. — Но той изглеждаше объркан, сякаш се беше надявал, че още сега имам една, натъпкана в гащите. — Колко?
Определих му пълната цена. Можех да му направя услугата и на костуемата цена; той беше добър клиент с чука и чаршафите за минерали. Нещо повече, беше добро момче. Не една нощ, когато той си имаше неприятности с Богс, Рустър и останалите, се чудех кога ли ще си послужи с геоложкия чук да счупи нечия глава.
Плакатите бяха голяма част от моята работа, веднага след къркането и цигарите, обикновено половин стъпка пред марихуаната. През шейсетте години работата избухна във всички посоки, много хора искаха страхливо да си закачат нещо като снимките на Джими Хендрикс, Боб Дилън, оня афиш на „Ийзи Райдър“. Но обикновено искат момичета, една след друга идваха кралиците за окачване на стената.
Няколко дни след разговора ми с Анди шофьорът на пералнята, с когото въртях работата, вкара в кошарата повече от шейсет плаката, предимно с Рита Хейуърт. Може и да я помниш онази снимка, сигурен съм, че я помниш. Рита е облечена в нещо като бански костюм, едната й ръка е отметната зад главата, очите — полузатворени, мами те с онези пълни, леко разделени, нацупени червени устни. Наричаха я Рита Хейуърт, но можеха да я наричат и Горещото момиче.
Ако толкова се чудиш, администрацията на затвора знаеше за черния пазар. Сигурно знаеше. Вероятно е знаела за моята работа точно толкова, колкото и аз. Те се примиряват с това, защото разбират, че затворът е като голяма тенджера под налягане и някъде трябва да има дупка, за да пуска по малко пара. Понякога правят временно понижаване в длъжност и аз прекарвах в изолация един до три пъти годишно, но за неща като плакатите си траят. Когато големият плакат с Рита Хейуърт се появи в килията на някой новак, предполага се, че е дошъл по пощата от приятел или роднина. Естествено, всички препоръчани пратки от роднини и приятели се отварят и съдържанието им се описва, но кой ще се връща да прегледа инвентаризационния лист за нещо толкова безобидно, като снимката на Рита Хейуърт или Ава Гарднър? Когато си в тенджера под налягане, научаваш се да живееш и оставяш другите да живеят, ако ли не, някой ще ти отвори нова уста точно над адамовата ябълка.