Пак Ърни занесе постера от моята килия номер шест в килията на Анди, четиринайста. И Ърни върна обратно бележка, написана от грижливата ръка на Анди, в която имаше само една дума: „Благодаря“.
Малко по-късно, когато ни събраха за утринна проверка, надзърнах в килията му и видях Рита над леглото му в цялата й плажна слава: очите полузатворени, едната й ръка отметната зад главата, онези меки, нежни устни леко отворени. Нощем, когато изгасяха осветлението, можеше да я гледа в сиянието на електродъговите лампи в двора за упражнения.
Но в светлината на утрото по лицето й имаше тъмни бразди — сянка от решетката на еднокрилия му прозорец.
Сега ще ти разкажа какво стана в средата на май 1950-та, когато дойде краят на тригодишната схватка със „сестрите“. Стана един инцидент, който извади Анди от пералнята и го прати в библиотеката, където той прекара работното си време до напускането на нашето щастливо малко семейство през онази година.
Сигурно се сещаш, че съм чул част от онова, за което разказвам: някой види нещо, пошушне ми и аз ти го кажа. Е, добре, понякога показвам нещата даже малко по-прости, отколкото бяха, и повтарям или ще повтарям сведения от четвърта и пета ръка. Така стоят нещата тук. Клюкарската мрежа е съвсем истинска и трябва да я използваш, ако искаш да издържиш. Също така, разбира се, трябва да знаеш как да вадиш зрънцата истина от плявата на лъжите, слуховете и „така ми се иска“.
Може да останеш с впечатлението, че описвам някого, който е по-легендарен от жив човек и аз ще се съглася, че в това има частица истина. За нас, дългосрочните, които познавахме Анди дълги години, той беше скътал в себе си някаква фантазия, едно почти митично-магическо чувство, ако разбираш какво имам предвид. Историята на Анди, отказал да признае водачеството на Богс Дайъмънд, е част от този мит, неговата издръжливост в борбата със сестрите също е част от него и това как получи работа в библиотеката е част от същия този мит… но с една важна разлика: аз бях там, видях какво стана и се заклевам в името на майка ми, че всичко това е вярно. Клетвата на осъден убиец не струва много, и все пак, повярвай ми: аз не лъжа.
Оттогава с Анди станахме приятели. Това момче ме омагьоса. Като се връщам към случая с плаката, виждам, че съм прескочил да ти разкажа нещо, което си струва. Пет седмици след като си закачи Рита (вече бях забравил всичко за случая, имах си друга работа), Ърни ми подаде през решетката на моята килия малка бяла кутия.
— От Дюфрен — рече той тихо, като продължаваше да размахва метлата с дългата дръжка.
— Благодаря, Ърни — казах и му пробутах половин пакет „Кемълс“.
Какво, по дяволите, е това, чудех се, докато отварях капака на кутията. Вътре имаше много памук, а под него…
Дълго стоях и гледах. На моменти ми се струваше, че не смея да ги докосна, те бяха толкова красиви. В кошарата има крещяща липса на красиви неща и за съжаление повечето хора не забелязват, че те им липсват.
В тази кутия имаше два кварцови камъка и двата грижливо полирани. Бяха отрязани и сложени във форми от плавей. Като златни петънца в тях проблясваха искри от железен пирит. Ако не бяха толкова тежки, от тях сигурно щеше да стане изящна двойка копчета за ръкавели, толкова хармонично се съчетаваха в тях цветовете.
Колко ли работа е хвърлил, за да създаде тези две неща? Много часове след загасване на осветлението, знаех това. Първо отрязването и обработването на формата, сетне почти безкрайното полиране и финалните операции с онези скални чаршафи. Взирайки се в тях, аз усетих топлината, която всеки мъж или жена изпитва, когато гледа нещо красиво, нещо, което е било обработено и направено. Това е чувството, по което се различаваме от животните, и си мисля, че почувствах още нещо. То беше чувство на страхопочитание пред човешката устойчивост срещу жестокостта. Но аз не знаех колко устойчив може да бъде Анди Дюфрен много по късно.