През май 1950-та началниците решиха, че покривът на завода за лицензни плочи трябва да се намаже с покривна смола. Те искаха всичко да свърши преди да е станало много горещо и търсеха доброволци за работата, която по план трябваше да продължи около една седмица. Обадиха се повече от седемдесет души, защото това беше работа навън, а май е един адски хубав месец за работа на открито. От шапката изтеглиха девет или десет имена, две от които бяха на Анди и моето собствено.
През следващата седмица ни извеждаха след закуска на двора за упражнения с двама пазачи отпред и двама отзад… плюс пазачите на кулите, които с помощта на биноклите си отваряха очите на четири като допълнителна мярка.
При тези утринни излизания четирима от нас трябваше да носят голяма разтегателна стълба. Аз винаги отправях един ритник към Дики Бетс, който участваше в носенето, наричахме го „Разтегателната стълба“. Опирахме стълбата на една от стените на онова ниско плоско здание. После започвахме да подаваме към покрива кофите с гореща смола. Молиш се само да не се излеят тези лайна върху теб, защото веднага Ще затанцуваш направо към лечебницата.
С нас имаше шест надзиратели, всичките подбрани по старшинство. Беше им толкова хубаво, сякаш караха седмична ваканция — вместо да се потят в пералнята или в завода за плочи или да стоят край шайка пандизчии, бъркащи пулп, или пък, щат не щат, да се блъскат някъде, те получиха редовна отпуска на слънце през май и само си седяха, облегнати на ниския парапет, прекарвайки времето в празни приказки.
Те даже ни гледаха само с половин око, защото караула на южната стена беше доста близо и момчетата там горе можеха да опитат челюстите си върху нас, стига да искаха. Ако някой от бригадата за насмоляване на покрива беше направил едно невярно движение, само за четири секунди щеше да бъде прерязан на две от куршумите на автомат калибър 11,43 милиметра. И тъй, пазачите седяха и си гледаха кефа. Липсваше им само бира, заровена в счукан лед, за да станат господари на всички създания.
Един от тях се казваше Байрон Хедли и през 1950 година той беше прекарал в Шоушенк по-дълго време от мен. По-дълго от последните двама пазачи, ако трябва да бъда точен. През 1950-та колеше и бесеше един човек от Нова Англия на име Джордж Дънейхи. Той имаше научна степен по наказателно право. Доколкото се простират сведенията ми, никой не го харесваше, освен хората, които му бяха издействали назначаването. Знаех, че се интересува от три неща: събиране на статистически данни за книги (което по-късно беше публикувано в малко издание от Нова Англия, наречено „Лайт сайд прес“, сигурно му е платил, за да помести материала), кой отбор е победил във вътрешното първенство по бейзбол всеки септември, и събиране на законите за смъртното наказание, издадени в Мейн. Голям защитник на смъртното наказание беше тоя Джордж Дънейхи. Изритаха го от службата, когато през 1953-та се разбра, че правел отстъпка за авторемонтното обслужване в затворническия гараж и делял печалбата с Байрон Хедли и Грег Стамас. Хедли и Стамас излязоха съвсем чисти от тая работа, те много майсторски криеха козовете си, но Дънейхи си събра чукалата. Никой не съжаляваше, че си отива, но и никой не беше очарован да види как Грег Стамас сяда на мястото му. Беше нисък човек със стегнат здрав корем и най-студените кафяви очи, които си виждал някога. Винаги носеше на лицето си болезнената гадничка усмивка на човек, който е влязъл в банята и не е успял да се изкъпе. Докато Стамас беше надзирател, жестокостта се ширеше в Шоушенк и макар да не разполагам с доказателства, имаше поне половин дузина погребения на лунна светлина в горичката от шубраци, която се простира източно от затвора. Дънейхи беше зъл, но Грег Стамас беше жесток, жалък, коравосърдечен човек.
Той и Байрон Хедли бяха добри приятели. Като надзирател Джордж Дънейхи беше само позьор; Стамас, а след него и Хедли управляваха затвора.
Хедли беше висок, тромав човек с оредяваща червена коса. Бързо се зачервяваше на слънце, говореше високо и ако не вървиш достатъчно бързо след него, веднага те прасваше с тоягата. През оня ден, третия от работата върху покрива, той приказваше с друг надзирател на име Мърт Интуисъл.
Хедли носеше няколко изумително добри новини и поддържаше вниманието все върху тях. Това си беше в стила му — беше неблагодарник, не казваше добра дума за никого, изобщо човек, който е убеден, че целият свят е тръгнал срещу него. Светът го беше изиграл през най-хубавите години от живота му, същият този свят щеше да бъде повече от щастлив да го измами и за остатъка. Виждал съм надзиратели, които според мен са почти светци, и разбирам защо е така. Те виждат разликата между живота, който можеха да имат — беден и прекаран в борба, но достоен, и живота на хора, платени от държавата да надзирават. Тези пазачи са способни да разберат какво нещо е болката. Другите не могат или не искат.