Само Анди не пиеше. Вече ти разказах какви навици за пиене имаше. Той клечеше на сянка с ръце между коленете, гледаше ни и се усмихваше едва забележимо. Изумително е колко хора са го запомнили така, изумително е и колко хора участваха в тази работа, когато Анди Дюфрен се изпречи пред Байрон Хедли. Мисля, че бяхме девет или десет души, но през 1955-та сигурно са станали стотина, а може би и повече… ако вярваш на това, което чуваш.
Да, ако искаш да ти дам направо отговор на въпроса дали се опитвам да ти разкажа за човека или легендата за човека, която се увива около човека, както бисерът обхваща една малка песъчинка, ще ти кажа, че отговорът е някъде по средата. Зная със сигурност, че Анди Дюфрен не прилича много на мен или някой от онези, които съм познавал, откакто влязох вътре. Той внесе петстотин долара, натъпкани под дрехите, но пустият му кучи син успя да внесе и още нещо. Чувството за собствено достойнство, може би, или усещането, че ще победи накрая… или пък това е било чувството за свобода дори зад проклетите сиви стени.
Около него се носеше някаква вътрешна светлина. Зная, че той загуби вътрешната си светлина само веднъж и това също е част от тази история.
От времето на световните серии през 1950-та — това беше годината на „Филаделфия Уиз Кидс“, победили четири пъти подред, сигурно си спомняш — Анди вече нямаше неприятности със сестрите. Стамас и Хедли се зарекоха: ако Анди Дюфрен отиде при някой от тях или при който и да е надзирател от тяхната тайфа и му покаже само една капка кръв на долните си гащи, всеки от сестрите в Шоушенк ще си легне същата нощ с главоболие. Думата им на две не стана. Както вече казах, тук винаги имаше осемнайсетгодишен крадец на коли, подпалвач или пък някое момче получаваше техните ритници за поука на малки деца. След деня върху покрива на завода за плочи Анди си пое по пътя, а сестрите — по техния.
Той вече работеше в библиотеката под ръководството на стария издръжлив затворник Брукс Хетлин. Хетлин получил тази служба някъде през двайсетте години, защото имаше завършен колеж. Научната му степен беше в областта на животновъдството, това е съвсем сигурно, но колежното образование в институти за начално обучение като Шенк са толкова редки, че малцина бяха онези, които не можеха да избират.
През 1952 година Брукси, който убил жена си и дъщеря си, след като изгубил на покер още по времето, когато Кулидж беше президент, излезе от кошарата под честна дума. Както обикновено, държавата с цялата си мъдрост го остави да тръгне след всеки шанс, който му се изпречи, и да стане полезна частица от обществото. Той беше ревматик на шейсет и девет години, когато премина залитайки главната врата в полския си костюм и френските си обувки. В едната си ръка стискаше документите за освобождаване под честна дума, а в другата — билет за бърз автобус. Когато си отиваше, той се разплака. Шоушенк беше неговият свят. Това, което се намираше отвъд стените, беше за Брукс толкова ужасно, колкото западните морета за суеверните моряци през петнадесети век. В затвора Брукси беше личност с известно положение. Той беше библиотекар, човек с образование. Ако отидеше в библиотеката „Китери“ и попиташе за служба, нямаше да му дадат и читателска карта. Чух, че починал в дом за бедни престарели хора във Фрипорт някъде през 1953 година и при това изкара цели шест месеца повече, отколкото предполагах, че ще издържи. Да, мисля, че държавата даде на Брукси полагаемия му се ритник. Обучиха го да харесва мястото си в лайняната къща и после го изхвърлиха.
Анди наследи службата на Брукси И беше библиотекар двайсет и три години. Използваше същата сила на волята, която приложи срещу Байрон Хедли, за да отиде там, където искаше — в библиотеката, и видях, че постепенно си извоюва една малка стая. Тя още миришеше на терпентин, защото в миналото служеше за бояджийско помещение и не беше проветрявана от 1922-ра. В нея имаше наредени събраните издания на „Рийдър Дайджест“ и „Нейшьнъл Джиографикс“, това беше най-добрата затворническа библиотека в Нова Англия.
Той постигна това постепенно. Сложи на вратата кутия за предложения и търпеливо понесе такива опити за хумор като „Многу шибана котия“ и „Избегвай при 10 повреди“. Той държеше на нещата, към които затворниците се отнасят сериозно. Написа писма на най-големите книжни клубове в Ню Йорк и получи съгласието на два от тях, „Литературна гилдия“ и клуба „Книга на месеца“, да изпратят изданията на най-важните си избрани произведения на възможно най-ниската цена. Откри, че съществува глад за информация по такива малки хобита, като моделиране на сапун, дърводелство, ловкост на ръцете, пасианси. Събра според възможностите всички книги по тези въпроси. Също и най-важните писатели в пандиза — Ърл Стенли Гарднър и Луис Л’Амур. На затворниците никога не им стигаха игрите и излизането на открито. И все пак запази кутия с доста неприлични издания на лоша хартия под масата за проверка и ги даваше внимателно, след като се увереше, че ще му ги върнат. Дори и по този начин всяка нова придобивка се прочиташе до последната буква.