— Да — кимнал Анди. — Но аз ще си взема адвокат, да знаете.
— Какво искаш, за Бога?
— Мисля, че можем да го докажем заедно — отвърнал Анди. — С Томи Уилямс, с моите свидетелски показания и потвърждаващите показания на служители и документи от местния клуб ще успеем да докажем.
— Томи Уилямс вече не е в нашето заведение.
— Какво?
— Той е преместен.
— Преместен къде?
— В Кашман.
Тук Анди занемял. Беше интелигентен човек, а трябва да си много тъп, за да не усетиш накъде бие всичко това. Кашман беше от най-слабо охраняваните затвори далеч на север в окръг Арустук. Там затворниците участват в прибирането на картофите и това е тежка работа, но им плащат голяма част от изработеното и ако искат, могат да се класират за някой приличен професионално-технически институт. По-важното за момче като Томи, момче с млада жена и дете, беше това, че Кашман имаше програми за отпуски. Това даваше възможност за нормален живот, поне през почивните дни. Шанс да се грижат за детето си, да се любят и може би да излизат на пикник.
Нортън беше надушил много добре всичко около Томи с едно малко уточнение: ни дума за Елууд Блач, нито сега, нито вбъдеще. Ако не си затваряш устата, ще свършиш в тежкия режим на Томсън край живописното шосе №1 с истински закоравели престъпници и вместо да се любиш със жена си, ще опиташ същото с някой стар натряскан бик.
— Но защо? Защо вие…
— Правя ти услуга — казал спокойно Нортън. — Проучих нещата в Род Айлънд. Те са имали възпитаник на име Елууд Блач. Пуснали го под честна дума, още една от тези луди либерални програми, с които пускат престъпниците на улиците. Оттогава е изчезнал.
Анди попитал:
— Директорът там… ваш приятел ли е?
Сам Нортън дарил Анди с усмивка, студена като дяконска верижка за часовник.
— Запознахме се — казал.
— Защо? — повторил Анди. — Можете ли да ми кажете защо постъпихте така? Знаехте, че няма да говоря за… за нищо, което правите. Знаехте това. Тогава защо?
— Защото хора като теб ме поболяват — казал студено Нортън. — Харесваш ми на мястото, където си, мистър Дюфрен, и докато съм директор в Шоушенк, ти ще бъдеш точно тук. Разбираш ли, ти се мислиш за по-добър от другите. Изпитах удоволствие да видя това върху човешко лице. Забелязах го в теб още първия път, когато влязох в библиотеката. То можеше да бъде записано на челото ти с главни букви. Сега този израз го няма и аз намирам, че това е прекрасно. И не защото си станал полезен, не си мисли такова нещо. Просто човек като теб трябва да се научи на смирение. Ето, ти се разхождаш из двора за упражнения, сякаш си на коктейл, минаваш между флиртуващите чужди жени и мъже и си пийваш проклетото питие. Ти вече никога няма да се разхождаш така. През идните години ще те гледам с голямо удоволствие. А сега върви по дяволите.
— Добре. Но цялата извънпланова дейност спира от днес, Нортън. Инвестиционно обсъждане, мошенически планове, съвети за освобождаване от данъци. Всичко спира. Нека блок „Г“ и „Д“ ти кажат как да декларираш доходите си.
Отначало лицето на директора Нортън станало червено като тухла… после от него изчезнали всички цветове.
— Връщам те в изолатора за тези думи. Трийсет дни хляб и вода. Още една черна точка. И докато си там, мисли за това: Ако спре нещо, което е вървяло, край на библиотеката! Ще изпълня служебния си дълг да я видя такава, каквато беше преди твоето идване. И ще направя живота ти… много труден. Много тежък. Ще бъдеш на най-тежкия възможен режим. Ще загубиш едноместния „Хилтън“ в пети килиен блок като начало, ще загубиш камъните върху перваза на прозореца, ще се лишиш от всякаква защита на пазачите срещу содомитите. Ще загубиш всичко. Ясно?
Мисля, че е било съвсем ясно.
Времето продължи да си тече — най-старият номер в света, може би единственото истински магическо нещо. Анди Дюфрен се промени. Стана по-суров. Това беше единственият начин да издържи. Вършеше мръсната работа на директора Нортън и държеше библиотеката, отвън нещата изглеждаха същите. Поръчваше пиене за рождения си ден и новогодишните празници. Продължи да връща остатъка от всяка бутилка. От време на време му доставях нови полиращи материали и през 1967 година внесох за него нов геоложки чук. Оня, който му доставих преди, беше съвсем износен. Деветнайсет години! Кажеш ли го внезапно, тези няколко срички звучат като сгромолясване и отключване на двойно заключена врата на гробница. Цената на геоложкия чук, по онова време десетдоларов предмет, стана двайсет и два долара през 1967-ма. И той, и аз се усмихнахме по тоя повод.