Анди продължи да оформя и полира камъни, които намираше в двора за упражнения, но по това време дворът беше по-малък — половината от площта, която имаше през 1950-та, беше асфалтирана през 1962-ра. Въпреки това той намираше достатъчно камъни, за да бъде зает, предполагам. Когато завършваше обработването на някой камък, той го слагаше внимателно на перваза на своя прозорец с изглед на изток. Каза ми, че обича да гледа на слънце тези късове от планетата, които е извадил от праха и е оформил. Имаше шисти, кварц, гранит; смешна малка слюдена скулптурка, залепена със самолетно лепило; различни утаечни конгломерати, полирани и отрязани по такъв начин, че можеш да разбереш защо Анди ги нарича „хилядолетни сандвичи“ — слоеве от различни материали, от които бяха изградени за десетилетия и векове.
От време на време Анди щеше да пренася своите минерали и каменни скулптури, за да освободи място за нови. Той ми даде много от тях, включително и камъни, които изглеждаха като комплект копчета за ръкавели; събрал съм пет такива. Имам една от слюдените скулптури, за които ти разказах, грижливо оформена като човек, хвърлящ копие, и два утаечни конгломерата, на които всички слоеве са показани в гладко напречно сечение. Още ги пазя и често ги вземам с мен. Мисля си какво може да направи човек, ако има време и волята да го използва малко по малко.
Погледнато отвън, нещата си вървяха все така. Ако Нортън искаше да настъпи Анди толкова лошо, както му беше казал, трябваше да надзърне под повърхността на нещата, за да види промяната. Но ако беше забелязал колко различен стана Анди, мисля, че Нортън е останал много доволен през четирите години след сблъсъка им.
Беше подметнал на Анди, че обикаля двора за упражнения, сякаш е на коктейл. Не бих казал, че го виждам така, но зная какво имаше предвид директорът. То е дълбоко свързано с онова главно качество на Анди, за което споменах: че носи свободата си като невидимо палто и не разви затворническа психика. В очите му не съзрях затворническия тъп поглед. Той не придоби походката на хората, които в края на деня се връщат в килиите си за нова безкрайна нощ — тази дюстабанлийска походка с превит гръб. Анди вървеше с прави квадратни рамене, стъпката му беше винаги лека, сякаш се връщаше вкъщи за добре сготвена вечеря при добра жена, макар да се хранеше с буламач от накиснати зеленчуци, грубо картофено пюре и едно-две резенчета от онова тлъсто, мазно нещо, което повечето от затворниците наричат „загадъчното месо“. А Ракел Уелч го чакаше на стената.
Но за тези четири години, макар че не заприлича съвсем на другите, той стана мълчалив, умислен, вглъбен в себе си. Как да го упрекнеш? Може би най-сетне директорът Нортън беше удовлетворен… поне за известно време.
Мрачното му настроение се разсея около световните серии през 1967 година. Беше година на мечтите, година, когато „Ред Сокс“ спечелиха купата вместо да се класират девети, както предричаше „Лас Вегас букиз“. Когато това стана, когато те спечелиха купата на Американската лига, някакъв особен кипеж завладя целия затвор. Обзе ни едно тъпо чувство, че ако „Ред Сокс“ оживеят, може би някой ще го направи. Сега не мога да обясня това чувство, както един привърженик на „Бийтълз“ не може да разгадае онази лудост, предполагам. Но то съществуваше. Всяко радио в затвора беше на вълната на игрите, когато „Ред Сокс“ се понесоха към целта. Заля ни мрачно настроение, когато „Сокс“ пропуснаха два пъти в Кливлънд към края, и почти необуздана радост, когато Рико Петрочели отби удара. После пак се оклюмахме, когато Лонборг беше повален в седмата игра от Сериите, за да сложи край на една мечта, далеч от пълната наслада. Сигурно Нортън предпочиташе мъката ни да няма край, кучият му син. Той харесваше своя затвор с неговите торбести дрехи и прах.
Но Анди не потъна в мрачно настроение. Той не си падаше много по бейзбола и може би това беше причината. Както и да е, обхвана го добро настроение и то нямаше да го напусне след последната игра от Сериите. Беше извадил онова невидимо палто и пак го беше облякъл.
Помня един златист есенен ден в самия край на октомври, две седмици след завършването на Световните Серии. Сигурно е било в неделя, защото дворът за упражнения беше претъпкан с хора, които се наслаждаваха на седмичната почивка — подхвърляха си летяща чиния, играеха футбол, трампеха всичко, което можеше да се трампи. Други седяха край дългата маса в залата за посетители под зорките погледи на пазачите — говореха с близките си, пушеха цигари, лъжеха безочливо, получаваха пакети с грижливо приготвени неща.