През тези години момчетата, които уреждаха бягството по най-добрия начин — може да е странно, а може и да не е — бяха тези, които улучваха момента. Някои от тях излизаха в колата с чаршафите. Затворнически сандвич върху бяло, ако мога да кажа така. В самото начало, когато дойдох, имаше много такива, но с годините тази пролука повече или по-малко се затвори.
Програмата „Вътре-вън“ на директора Нортън също имаше свой дял в бягствата. Бягаха момчета, за които нещата вдясно от тирето бяха по-добри от онези, които се намираха отляво. И отново, както обикновено, бягството беше нещо случайно. Пусни лопатката си за боровинки и се мотай из храстите, когато един от надзирателите отива към камиона за чаша вода или когато двама от тях се включват в състезанието по бърз ход или тичане към стария Бостън Пейтриътс.
Един съботен ден през 1969-та затворниците вадеха картофи по програмата „Вътре-вън“. Беше трети ноември и работата отиваше към края си. Имаше един пазач на име Хенри Паф, той вече не е член на нашето щастливо малко семейство, повярвай ми. Та той си седял на задния амортисьор на автомобила за картофите и обядвал с карабина на коленете си, когато хубав (така ми казаха, но понякога тези неща се преувеличени) елен с прекрасни рога се появил от студената мъгла на ранния следобед. Паф тръгнал след него да види как ли ще изглежда този трофей на стената на неговата дневна стая и докато той зяпал плячката, трима от затворниците просто духнали. Двама от тях ги хванаха в залата за игри в Лисбон Фолс. Третият не е открит и до днес.
Предполагам, че най-прочутият от всички случаи е бягството на Сид Недо. То стана през 1958-ма и предполагам, че никога няма да бъде надминато. Сид беше на двора, разчертаваше площадката за съботния затворнически бейзболен мач, когато в три часа се чу вътрешното изсвирване, оповестяващо смяна на караула. Паркингът е зад двора за упражнения, от другата страна на електрически управляваната главна врата. В три часа вратата се отваря и едни пазачи постъпват на смяна, други си отиват. Започват потупвания по гърба, ругатни, сверяване на резултатите от лигата за боулинг, пускат се изтъркани стари етнически шеги.
Сид само си търкалял машината за очертаване през вратата, оставяйки седемсантиметрова линия от терена в двора за упражнения до канавката в далечния край на шосе №6, където намериха машината катурната в купчина вар. Не ме питай как го е направил. Беше в затворническа униформа, на ръст метър и осемдесет и осем и сигурно е вдигал облаци вар на прах след себе си. Мога само да си представя петъчния следобед с пазачите, които се разотиват щастливи, и пазачите, които се връщат паднали духом. Едните, от предишната смяна, никога няма да извадят главите си от облаците, а пазачите от застъпващата смяна никога не ще си вдигнат носовете от върховете на обувките. А старият Сид Недо само се изсулил навън между едните и другите.
Доколкото зная, Сид още е на свобода. Дълги години Анди Дюфрен и аз имахме много хубави шеги за великолепното бягство на Сид Недо и когато чухме за отвличане на самолет с искане на откуп, оня същия, при който човекът скочил с парашут от задната врата, Анди се кълнеше наляво и надясно, че истинското име на Д. Б. Купър е Сид Недо.
— И сигурно джобът му е бил пълен с вар за късмет — каза Анди. — Късметлия е кучият му син!
Но ти сигурно разбираш, че случаи като тоя на Сид Недо или на онова момче, което офейка от съботното прибиране на картофите, са затворническата версия на ирландски тотализатор. Чисто и просто случаи на шест различни начина на успех, стечение на обстоятелствата & определен момент. Затворници като Анди могат да чакат деветдесет години, но няма да избягат така.
Ако се върна малко, може би ще си спомниш за едно момче на име Хенли Бакъс, началник на мокрото отделение в пералнята. Той е дошъл в Шоушенк през 1922 година и умря в лечебницата трийсет и една година по-късно. Бягствата и опитите за бягство бяха негово хоби, може би защото никога не дръзна да се впусне сам в такава авантюра. Можеше да ти опише стотици различни схеми. Те не струваха пукната пара и бяха опитани в Шенк по едно или друго време. Любимият ми случай беше приказката за Бийвър Морисън, осъден, който се опитвал да построи самолет от случайно събрани неща в мазето на завода за плочи. За ръководство му служели плановете от една книга, издадена през хиляда и деветстотната година, която е озаглавена „Ръководство за шеги и приключения на съвременното момче“. Бийвър построил апарата, без да го разкрият, само че в избата нямало врата, през която да изнесе проклетото нещо. Когато Хенли разказваше тази история, човек можеше да се пръсне от смях, а тон знаеше десет — не, двайсет такива случаи и всичките до един толкова смешни.