Очевидно мислеше и за много други неща.
През 1975 година Анди Дюфрен избяга от Шоушенк. Не успяха да го хванат и мисля, че никога няма да успеят. Според мен Анди Дюфрен вече не съществува. Сигурно има един човек в Зихуатанехо, Мексико, на име Питър Стивънс. Вероятно държи малък хотел през лето господне 1976.
Ще ти кажа какво зная и какво мисля. Това е всичко, което мога да направя, нали?
На 12 март 1975 година вратите на килиен блок 5 се отвориха в 6:30, както това става всяка сутрин с изключение на неделя. И както става всеки божи ден без неделя, обитателите на тези килии излязоха в коридора и се строиха в две редици, докато килийните врати се захлопваха зад тях. Те тръгнаха към главната врата на килийния блок, където двама пазачи ги преброиха, преди да ги пуснат долу в кафето за закуска от овесена каша, бъркани яйца и тлъст бекон.
Всичко си вървеше по обикновения ред до преброяването пред вратата на килийния блок. Затворниците трябваше да бъдат двайсет и седем, но вместо това бяха двайсет и шест. След запитване до капитана на охраната килиен блок 5 беше допуснат до закуска.
Капитанът на охраната, свястно момче на име Ричард Гониър, и неговият помощник, весел тип, който се казваше Дейв Бъркс, отидоха веднага в килиен блок 5. Гониър отвори наново всички килийни врати. Той и Бъркс минаха заедно по коридора, като удряха с палки по прътите на решетките и държаха извадени пистолетите си. В такива случаи обикновено някой се е разболял през нощта и се чувства толкова зле, че дори не може да излезе от килията си на другата сутрин. По-рядко някой е умрял… или се е самоубил.
Но този път вместо болник или мъртвец те откриха само едно загадъчно обстоятелство. Те изобщо не намериха човек. В блок 5 имаше четиринайсет килии, по седем на всяка страна, всички напълно голи — ограничението на правото за посещение е наказание за мокрите килии в Шоушенк. Всичките бяха съвсем празни.
Гониър първо предположил, че е допусната грешка при преброяването или това е някаква шега. Вместо след закуската да отидат на разходка, обитателите на килиен блок 5 се върнаха в техните килии шеговити и щастливи. Всяко нарушаване на еднообразието е добре дошло.
Килийните врати се отвориха, затворниците влязоха, вратите се затвориха. Някакъв шегаджия извика:
— Дайте ми адвокат, дайте ми адвокат, вие, момчета, търчите тук като в затвор на онанисти.
Бъркс:
— Затваряй си човката или ще те подметна.
Шегаджията:
— Ще подметна жена ти, Бърки.
Гониър:
— Млъкнете всички или ще прекарате деня тук.
Той и Бъркс пак минаха по килиите и преброиха главите. Но не отидоха по-далеч.
— Чия е тази килия? — попита Гониър нощния пазач на дясната страна.
— На Анди Дюфрен — отговори пазачът отдясно, само това можеше да се каже. Всичко престана да се движи по шаблона. Балонът се спука.
При бягство във всички затворнически филми, които съм гледал, веднага се надува тръбата. В Шоушенк това не стана. Първото нещо, което Гониър направи, беше да се свърже с директора. Второ, претърси затвора. Трето, предупреди полицията в Скарбъро за възможността да е извършено бягство.
Това беше схемата. Той не извика полицаите да претърсят килията на предполагаемия беглец. Никой не го правеше, поне тогава. За какво им трябваше? В случая всичко се виждаше. Имаше малка квадратна стая, решетка на прозореца и решетка на плъзгащата се врата. Имаше тоалетна чиния и празен креват. И няколко хубави камъка на прозоречния перваз.
Е, имаше и един плакат, разбира се. С Линда Ронстед на него. Плакатът беше точно над леглото, на същото място за двайсет и шест години. И когато някой — самият директор Нортън, който търсеше някаква поетична справедливост, ако изобщо имаше справедливост — погледна зад него, надзирателите получиха адски шок.
Но това стана чак в 6:30 вечерта, около дванайсет часа след обявяването на Анди за изчезнал, вероятно двайсет часа след неговото бягство.
Нортън беше бесен.
Научих за това от авторитетен източник — Честър, затворникът, който този ден лъскаше пода на коридора в административното крило. Той не лъскаше с ухо металната част на ключалката през този ден; твърдеше, че можело ясно да се чуе чак в другата сграда как директорът дъвче задника на Рич Гониър.
— Какво искаш да кажеш с това, че си доволен, че „той не е на територията на затвора“. Какво значи това? Това значи, че не си го намерил. По-добре да го намериш! По-добре! Защото го искам тук! Чуваш ли? Искам го тук!
Гониър казал нещо.
— Не се е случило във вашата смяна? Така казваш ти. А аз казвам, че никой не знае кога е станало това. Или как. Или дали наистина е станало. Сега искам да ми го доведеш в кабинета до три часа следобед или някои глави ще се търкалят. Обещавам ти, а аз винаги спазвам обещанията си.