Гониър се обадил да каже нещо, което изглежда още повече вбесило Нортън.
— Не? Тогава виж това! Виж това! Познаваш ли го? Проверката на килиен блок 5 миналата нощ. Всеки затворник е преброен. Дюфрен е затворен в килията си в девет часа и е невъзможно да е избягал. Невъзможно! Сега ще го намериш!
Но в три следобед Анди все още го нямаше. Няколко часа по-късно самият Нортън влетя като буреносен облак в килиен блок 5, където всички бяхме заключени през целия ден. Започна ли разпит? През по-голямата част от този ден ни разпитваха разтревожените пазачи, които вече усещаха дъха на дракона с вратовете си. Всички отговаряхме едно и също: Нищо не сме видели, нищо не сме чули. И доколкото разбирам, всички казвахме истината. Зная, че аз я казах. Можехме само да кажем, че Анди наистина е бил в килията си по време на затварянето и при угасване на осветлението един час по-късно.
Един от нас предположи, че Анди се е промушил през ключалката. Предположението струваше на човека четири дни в изолатора. Килиите там бяха свръхнепроницаеми.
И Нортън беше унижен, смачкан, гледаше ни със сините си очи така убийствено, сякаш всеки момент ще изтръгне искри от закалените стоманени пръти на нашите клетки. Гледаше ни, като че вижда във всички нас него, беглеца. Може и да е вярвал в това.
Той отиде в килията на Анди и се огледа. Тя беше точно такава, каквато я остави Анди. Завивките бяха отметнати, но не личеше да е спал. На перваза имаше камъни… но не всички. Беше взел със себе си онези, които харесваше най-много.
— Камъни — изсъска той и ги помете от перваза с гръм и трясък. Гониър, който беше останал в извънработно време, трепна, ала нищо не каза.
Погледът на Нортън падна върху плаката с Линда Ронстед. Линда гледаше назад през рамото си, пъхнала ръце в задните джобове на впитите в нея зелени панталони. Беше препасана с въженце и имаше хубав калифорнийски тен. За Нортъновата баптистка чувствителност този плакат сигурно вещаеше пъкъла. Като го видях да се пули в него, спомних си какво ми каза Анди за усещането, което имал: че можеш да прекрачиш през картината и да отидеш при момичето.
По един съвсем реален начин това беше точно така, а Нортън стоеше на крачка от едно откритие.
— Отвратително нещо — изсумтя той и смъкна плаката от стената с едно движение на ръката.
И откри зейналата пробита дупка в бетона зад снимката.
Гониър не искаше да влезе вътре.
Нортън му заповяда — господи, гласът на Нортън, който заповядваше на Рич Гониър да влезе в дупката, ехтеше из целия затвор! — а Гониър просто му отказа, така беше.
— Ще те уволня — крещеше Нортън. Беше изпаднал в истерия като жена, получила плесница. Беше напълно изгубил своята невъзмутимост. Вратът му се оцвети в наситено тъмночервено, а две изпъкнали вени пулсираха на челото му. — Можеш да бъдеш сигурен, французино! Ще те уволня и ще се погрижа да не получиш друга служба в нито един затвор в цяла Нова Англия.
Гониър мълчаливо подаде служебния си пистолет на Нортън, направи го сам. Дойде му до гуша. Беше останал два часа след края на работното време, вече течеше третият, и му беше писнало. Като че ли бягството на Анди от нашето щастливо малко семейство хвърли Нортън в някакво особено безумие, което отдавна се таеше в него. Тази вечер той съвсем изкукурига.
Не зная на какво се дължеше това странно безумие. Зная само, че двайсет и шест затворници слушаха кавгата на Нортън с Рич Гониър тази вечер, когато от гаснещото късно есенно небе се изцеди и последния лъч светлина. Всички ние, дългосрочните, пътуващи по дългата линия, които бяхме виждали как идват и си отиват администратори, и коравите, и сладките задници, разбрахме, че директорът Самюъл Нортън беше стигнал това, което инженерите наричат „разрушаващо напрежение“.
И, бога ми, имам чувството, че някъде чувам смеха на Анди Дюфрен.
Най-сетне Нортън реши някой мършав глупак от нощната смяна да се пъхне в дупката под плаката на Анди с Линда Ронстед. Умът на мършавият пазач Рори Тремънт не сечеше като бръснач. Може би си мислеше, че ще спечели бронзова значка или нещо такова. Както си личеше, Нортън избра човек, който има приблизително тегло и размерите на Анди. Ако бяха пуснали някое от дебелогъзите момчета, каквито бяха повечето пазачи, то щеше да се заклещи там така сигурно, както бог прави тревата зелена… и сигурно щеше да е още там.