И с времето, разбира се.
Той имаше време да изучи тези стени. Много време. Когато вратата на килията щракне и светлината угасне, няма какво да се гледа.
Новите затворници трудно се приспособяват към ограниченията на затворническия живот. Хваща ги треска. Понякога трябва да ги изпратят в лечебницата и да ги успокоят един-два пъти, преди да влязат в крак. Често може да се чуе как някой нов член на нашето щастливо малко семейство удря по решетката на килията и крещи да го пуснат. И преди виковете да стигнат далеч, в килийния блок започва песента: „Прясна риба, хей, малка рибка, прясна риба, прясна риба, днес получихме прясна риба!“
Анди не блъскаше така, когато дойде в Шенк през 1948 година, но това не значи, че не е чувствал много от нещата по този начин. Може и да е бил близо до полудяване — някои полудяват, други стигат до ръба. Само да мигнеш — и старият живот си е отишъл, неясни кошмари се явяват пред теб, идва един дълъг сезон в ада.
И какво правеше той, питам те. Търсеше отчаяно нещо, с което да занимава неуморния си ум. О, има всякакви начини да се забавляваш, даже в затвора: изглежда човешкият ум разполага с безброй възможности, когато се стигне до развлечения. Казах ти за скулптора и неговите „Три възрасти на Исус“. Има колекционери на монети, които губят колекциите си заради крадците, срещат се филателисти, а едно момче имаше пощенски картички от трийсет и пет различни страни и нека да ти кажа, той ще ти свети маслото, ако започнеш да му се присмиваш заради картичките.
Анди се интересуваше от камъни. И от стените на килията си.
Мисля, че отначало не е имал друго намерение, освен да надраска инициалите си на стената, където скоро щеше да се появи снимката на Рита Хейуърт. Или е искал да напише няколко реда от някаква поема. Вместо това открива много слаб бетон. Може би е започнал да драска инициалите си и едно парче от стената просто е паднало. Мога да си го представя как лежи на леглото, вперил поглед в парчето бетон и как го обръща в ръцете си. Не си спомняй за катастрофата на целия ти живот, не си спомняй, че си захвърлен тук от цял влак нещастие. Да забравим всичко и да погледнем едно малко парче бетон.
Няколко месеца след това ние си мислихме, че ще е доста смешно да разберем каква част от стената можеше да изнесе той навън. Но едва започнеш да дълбаеш стената, и седмичната проверка (или една от внезапните проверки, които винаги се интересуват от скрит алкохол, наркотици, мръсни картинки и оръжия) идва и казва на пазача: „Този ли? Издълбал е само малка дупка в стената на своята килия. Не бой се, мой човек!“
Не, той не направи това. Само дойде при мен и ме попита мога ли да му продам плакат с Рита Хейуърт. Не малкия, а големия.
И, разбира се, той имаше скален чук. Помня как когато му доставих този предмет си помислих, че на човек ще му трябват шестстотин години да пробие стената с него. Съвсем вярно. Но Анди мина само през половината от стената, и то през мекия бетон. За това му трябваха два чука и двайсет и седем години.
Вярно, че загуби повече от година с Нормейдън и можеше да работи само нощем, когато почти всички спят, включително и пазачите, постъпили на нощна смяна. Но предполагам, че нещо е забавило работата повече от пробиването на стената и това е било изнасянето на бетона. Той би могъл да заглуши шума от работата, като завие главата на чука с плат за полиране на минерали, но какво може да направи с разтрошения бетон, превърнат в прах, и случайни парчета, които излизат цели?
Мисля, че е раздробявал парчетата на камъчета и…
Помня неделята след като му продадох геоложкия чук. Гледах го как пресича двора за упражнения с лице, подуто от последното му спречкване със сестрите. Видях, че спира, вдига камъче… и то изчезва в ръкава му. Този вътрешно ръкавен джоб е стар затворнически номер. В ръкава или право в маншета на панталоните. Имам и друг спомен, много силен, но не съвсем ясен, може би нещо, което съм виждал неведнъж. Анди Дюфрен пресича двора за упражнения в горещ летен ден, когато въздухът е съвсем неподвижен. Да, неподвижен… с изключение на ветреца, който сякаш издухваше пясъка около краката на Дюфрен.
Може и да е имал тайни джобове под коленете на панталоните. Напълваш изкопаното от стената в джобовете и само се разхождаш насам-натам с ръце в джобовете, а когато се чувстваш в безопасност и ненаблюдаван, дръпваш леко джобовете. Джобовете, разбира се, са привързани към тайните джобове с конци или здрави връзки. Съдържанието започва да се сипе от крачолите, докато се разхождаш. През втората световна война някои военнопленници са се опитвали да изкопаят тунел с помощта на такива приспособления.