Съгласих се, че би могло.
— Но има и нещо по-важно — продължи Анди замислено, такъв навик имаше. — Мисля, че в края на краищата е възможно сам да си е внушил. Той беше в центъра на вниманието. Репортерите му задават въпроси, снимката му излиза във вестниците… и всичко това — на първа страница, звездата му се беше обърнала към съда. Не казвам, че нарочно е фалшифицирал разказа си или е лъжесвидетелствал. Възможно е, мисля си, да е минал изпитание с детектора на лъжата с неговите летящи цветове или пък да се е заклел в святото име на майка си, че съм купил тези кухненски кърпи. И все пак… паметта е дяволски субективно нещо.
— Зная много добре това: ако даже собственият ми адвокат си мисли, че съм излъгал в половината от приказките, той никога няма да приеме тази работа с кухненските кърпи. Лудост е да се изправиш срещу нея. Бях пиян като свиня, толкова пиян, че и през ум не ми минаваше да заглушавам изстрелите. Ако го бях направил, щях да ги разпоря.
Той отишъл на мястото и паркирал там. Пил бира и пушил цигари. Видял как угасват светлините на стълбите в къщата на Куентин. Видял една самотна светлина да се качва по стълбите… и след петнайсет минути забелязал, че някой излиза. Каза, че за останалото може да се досети.
Господин Дюфрен, отидохте ли в къщата на Глен Куентин и убихте ли и двамата? — гръмнал гласът на неговия адвокат.
— Не, не съм го направил — отвърнал Анди. В полунощ, казал, започнал да изтрезнява. И още — усетил първите признаци на надвисналата заплаха. Решил да се върне вкъщи и да се наспи, а на другия ден да обмисли цялата работа по малко по-старомоден начин. — По това време, когато карах към къщи, започнах вече да си мисля, че най-разумно ще е да й подаря едно Рено и да й дам развод.
— Благодаря, господин Дюфрен.
Прокурорът направил знак, сякаш стреля.
— Вие се разведохте с нея по най-бързия начин, който успяхте да измислите, не е ли така? Разведохте се с нея с помощта на револвер калибър 9 милиметра, увит в кухненски кърпи, така ли беше?
— Не, сър, не съм го направил — спокойно отвърнал Анди.
— И после застреляхте любовника й.
— Не, сър.
— Искате да кажете, че първо застреляхте Куентин?
— Искам да кажа, че не съм застрелял никого. Изпих два литра бира и през това време изпуших много цигари, угарките от които полицията намери на мястото. После подкарах колата към къщи и си легнах.
— Казахте на съдебните заседатели, че между 24 август и десети септември сте си мислели за самоубийство.
— Да, сър.
— Достатъчно сериозно, за да купите револвер.
— Да.
— Ще ви обезпокоя ли прекалено, господин Дюфрен, ако ви кажа, че не ми приличате на самоубиец?
— Не — рекъл Анди, — но вие пък не ми правите впечатление на ужасно чувствителен човек и много се съмнявам, че ако имах намерение да се самоубия, щяхте да поемете моя проблем върху плещите си.
След тези думи в съдебната зала се раздало едва доловимо хихикане, ала това не му спечелило точки пред съдебните заседатели.
— Взехте ли със себе си вашия револвер калибър 9 милиметра през нощта на десети септември?
— Не, както вече заявих.
— О, да! — усмихнал се саркастично прокурорът. — Хвърлихте го в реката, нали? Ройъл Ривър. На девети септември следобед.
— Да, сър.
— Един ден преди убийството.
— Да, сър.
— Така е удобно, нали?
— Не е нито удобно, нито неудобно. Това е самата истина.
— Надявам се, че чухте свидетелските показания на лейтенант Минчър?
На Минчър било възложено претърсването на дъното на река Ройъл близо до моста Понд Роуд, от който, както твърди в показанията си, Анди хвърлил револвера. Полицията не го намерила.
— Да, сър. Знаете, че го чух.
— Тогава сигурно сте го чул да казва пред съда, че не са намерили револвер, макар да са търсили три дни. Това също е изключително удобно, нали?
— Да оставим удобството настрани, фактът е, че те не са открили револвера — отговорил невъзмутимо Анди. — Но бих желал да насоча както вашето, така и вниманието на съдебните заседатели, че мостът Понд Роуд е съвсем близо до мястото, където Ройъл Ривър се влива в залива Ярмаут. Течението е силно. Револверът може да е отнесен в залива.