— И тъй, не може да бъде направено никакво сравнение между нарезите върху куршумите, извадени от окървавените тела на вашата съпруга и господин Глен Куентин, и браздите в цевта на вашия револвер. Правилно, нали, господин Дюфрен?
— Да.
— Това също е изключително удобно, така ли е?
След тези думи, по свидетелството на вестниците, Анди показал една от редките си емоционални реакции, които си позволил през целия шестседмичен период, докато се водел съдебния процес. Лека, горчива усмивка се плъзнала по лицето му.
— Тъй като не съм виновен за извършването на това престъпление, сър, и казвам истината, че хвърлих моя револвер в реката един ден преди да стане престъплението, на мен ми се струва съвсем неудобно, че револверът не беше намерен.
Прокурорът стоварил върху него удара си през следващите два дни. Той прегледал отново свидетелските показания на служителя от „Хенди-Пик“ за Анди и кухненските кърпи. Анди повторил, че не помни да ги е купувал, но допуска, че не може също да си спомни, че не ги е купувал.
Вярно ли е, че Анди и Линда Дюфрен са сключили обща застраховка в началото на 1947 година? Да, вярно е. И ако го признаят за невинен, няма ли да е вярно, че Анди ще получи застраховката за петдесет хиляди долара? Вярно. А не е ли вярно, че е тръгнал към къщата на Глен Куентин, носейки убийство в сърцето си, и не е ли също вярно, че той действително два пъти е извършил убийство? Не, това не е вярно. Тогава какво мисли, че е станало, щом като няма признаци на грабеж?
— Няма начин да зная това, сър — отговорил Анди спокойно.
През един снежен вторник делото било предадено на съдебните заседатели в един часа следобед. Дванадесетте съдебни заседатели и заседателки се върнали в три и половина. Съдебният пристав твърди, че щели да се върнат и по-рано, но се позабавили, за да се насладят на хубавите пилета, които им поднесли за обяд в ресторанта на Бентли на общинска сметка. Решили, че е виновен и, братко мой, ако в Мейн имаше смъртна присъда, той щеше да танцува във въздуха, преди пролетните минзухари да подадат главичките си от снега.
Прокурорът го попитал какво мисли за станалото и Анди му подхвърлил въпроса, но той вече имал представа и аз научих това от него по-късно, една вечер през 1955 година. През тези седем години отношенията ни се бяха променили и от обикновени познати бяхме станали много добри приятели, но аз никога не бях се чувствал близък с Анди до 1960 година, там някъде, и вярвах, че съм единственият, който някога е бил близък с него. Двамата излежавахме дълга присъда, бяхме в едно и също крило от началото до края, освен това се намирах в средата на пътя по коридора към него.
— Какво мисля? — той се засмя, но в смеха му нямаше хумор. — Мисля, че много лошо се стекоха обстоятелствата през онази нощ. Толкова лоши неща едва ли могат да се струпат на едно място в съвсем къс период от време. Мисля, че всичко изглежда малко странно, ако само го погледнеш повърхностно. Може някой да е пукнал гума на пътя, след като съм си отишъл вкъщи. Или пък да е крадец. Може да е психопат. Той ги е убил, това е. А аз съм тук.
Толкова просто! Беше осъден да прекара остатъка от живота си в Шоушенк или в онази част от него, която обитаваше. Пет години по-късно започна да пише молби да го пуснат под честна дума и молбите му бяха отхвърляни толкова редовно, сякаш насреща си имаше часовников механизъм, въпреки че беше образцов затворник. Да излезеш от Шоушенк, когато в картона си имаш печат „убиец“, е бавна работа, толкова бавна, колкото бавно реката дълбае някоя скала. Седем души заседават в комисията, с двама повече, отколкото в болшинството щатски затвори, и всеки от тях тъп като задник. Не можеш да купиш тези момчета, не можеш да ги замаеш със сладки приказки, с пари да не говорим, и никой не излиза. В случая на Анди има и други причини… но за това ще стане дума малко по-късно в моя разказ.
Имаше един затворник на име Кендрикс, бяха го сложили при мен, лежеше за доста тлъста сума в началото на петдесетте и цялата тази история ставаше четири години преди да изтече срокът на наказанието му. Това, с което той привлече вниманието ми, беше информацията — в моята работа загиваш, ако не можеш да чуеш как расте тревата. Този Кендрикс, например, имаше такъв достъп до музикалните записи, за какъвто не можех и да мечтая, дори да пусках грамофона в магазина за плочи.
Кендрикс ми каза, че гласуването в комисията за пускане под честна дума било 7 на 0 срещу Анди Дюфрен през 1957 година, 6 на 1 през 58-ма, отново 7 на 0 през 59-та и 5 на 2 гласа през 60-та година. След това нямам сведения, но зная, че шестнайсет години по-късно той пак си караше в четиринайсета килия на блок 5. По това време, през 75-та, беше на петдесет и седем. Те вероятно щяха да смекчат сърцата си и да го пуснат някъде към 1983 година. Подаряват ти живота, после ти го вземат целия, поне това, което струва нещо. Може би ще те накарат да загубиш някой и друг ден, но… е, добре, слушай: познавах онова момче, Шърууд Болтън, така се казваше, той имаше гълъб в килията си. От 1945-та до 1953-та, когато го пуснаха, той си държеше тоя гълъб в килията. Не беше някой птицепродавец от Алкатрас, просто си имаше гълъб на име Джейк. Човекът освободи Джейк точно един ден преди той, Шърууд, да си отиде и Джейк отлетя, та се не видя, както щеше да направи всеки на негово място. Но седмица след като Шърууд Болтън напусна нашето щастливо малко семейство един приятел ме дръпна към западния ъгъл на двора за упражнения, където обичаше да кисне Шърууд. Птицата лежеше там като мъничка купчинка мръсно спално бельо. Изглежда беше гладувала. Приятелят ми рече: „Това не е ли Джейк, Ред?“ Той беше. Този гълъб беше мъртъв като лайно.