— Помните ли какво беше страхотно при конусите? — попита Лейтън и посочи един конус, който беше начертал на дъската. — Можете да направите толкова много неща, като просто пресечете конуса в дадени точки. Гледайте! Пресечете го в средата и имате кръг. Пресечете го под ъгъл и имате елипса. Не е ли това невероятно!
Учениците го гледаха безизразно.
— Не е ли невероятно, попитах ви?
Получи няколко пъти вяло „Да, професор Лейтън“. Работата беше там, че според професор Лейтън всеки аспект на математиката беше „невероятен“. Притежаваше безграничен ентусиазъм. Не можеше ли да го приложи за нещо полезно, като ритматическите дуели?
Учениците седяха отпуснато на чиновете. Тук-там сред тях бяха пръснати няколко юноши и девойки с бели поли и панталони и сиви пуловери. Ритматисти. Джоел се облегна назад и скришом ги заразглежда, докато Лейтън продължи да говори за различните начини за пресичане на конус.
В ритматическия кампус имаше специализирани часове за ритматистите — или Прашните, както ги наричаха някои. Те бяха в първия час на всеки урок. После, във втория час, ритматистите присъстваха на общообразователните курсове с обикновените ученици.
Джоел все мислеше, че трябва да им е трудно да учат всички обикновени предмети наред с ритматическото обучение. Но имаше смисъл ритматистите да се придържат към по-високи стандарти от всички останали. Все пак самият Господар ги беше избрал.
Те наистина не би трябвало да са тук, рече си Джоел. Понеже бяха в неговия клас, знаеше имената им, но общо взето не знаеше нищо друго за тях — освен че бяха в обикновения клас по математика. А това беше важно.
Ритматиката се основаваше на идеите на геометрията и тригонометрията и занятията по ритматика съдържаха изключително много аритметичен материал за напреднали. Единствената причина Прашните да стигнат дотам да посещават занятията на професор Лейтън бе нуждата им от елементарна помощ за формулите и фигурите.
Двете момчета — Джон и Люк — обикновено седяха заедно в далечния ъгъл на стаята и им личеше, че предпочитат да са където и да е, но не и да киснат в час по математика заедно със сбирщина неритматисти. Освен това тук беше и момичето. Мелъди. Имаше червени къдрици и лице, което Джоел рядко виждаше, понеже тя седеше приведена и дращеше в тетрадката си през повечето време.
Дали не бих могъл да измъдря начин да хвана един от тях да ме обучава?, размишляваше Джоел. Да ми говори за ритматиката? А той навярно би могъл да им помага по математика в замяна.
— Сега — рече професор Лейтън, — нека преговорим формулите за триъгълника! Научихте толкова много тази година. Животът ви никога вече няма да е същият!
Само да бяха допуснали Джоел в клас с по-високо ниво. Обаче всички класове за напреднали се намираха в кампуса на ритматистите. Недостъпни за обикновените ученици.
Затова беше и писмото до Фич, което Джоел още носеше в джоба си. Той му хвърли един поглед, докато професор Лейтън написа с тебешира още формули на черната дъска. Нито една от тях не оживя, не се раздвижи и не направи нищо необикновено. Лейтън не беше ритматист. За него и за Джоел — и за почти всички хора — дъската си беше просто дъска и тебеширът беше само още едно средство за писане.
— Охо — каза Лейтън, докато разглеждаше формулите, — споменах ли колко невероятни са тези формули?
Някой от класа изпъшка. Лейтън се обърна и се усмихна на себе си.
— Е, предполагам, че всички очаквате летните избираеми класове. Не мога да кажа, че ви виня. Днес обаче все още сте мои, затова всички си извадете тетрадките, за да мога да проверя вчерашното домашно.
Джоел примигна, после се разтревожи. Вчерашното домашно. Даже майка му го беше попитала има ли. Той обеща, че ще го направи. Ала го отложи и си каза, че ще поработи по него по-късно… през свободния час.
И вместо това отиде да гледа Фич.
О, не…
Лейтън тръгна да обикаля класа и да поглежда в тетрадката на всеки ученик. Джоел бавно измъкна своята и я отвори на нужната страница. Там лежаха десет нерешени задачи. Неизпълнени, пренебрегнати. Лейтън пристъпи към чина на Джоел.
— Пак ли, Джоел? — попита той с въздишка.
Джоел сведе поглед.
— Ела при мен след часа — каза Лейтън и продължи обиколката.
Джоел потъна в стола си. Още само два дни. Трябваше да оцелее само още два дни и да мине класа. Наистина имаше намерението да напише домашното, наистина. Той просто… добре де, не го написа.