След няколко минути Джоел, Мелъди и Фич се оказаха заобиколени от група замаяни хора. Някои бяха ученици — Джоел позна Хърман Либел — но повечето бяха по-стари ритматисти, над двадесет годишни, с кителите на завършили академиите. От войната в Небраск.
— Уилям? — продума Мелъди при вида на един от по-младите, червенокос момък.
— Къде съм, праховете да го отнесат дано? — попита той. — Мел? Какво, по…?
Братът на Мелъди млъкна, когато тя го грабна в прегръдките си.
След миг Джоел чу стъпки. Останалият без дъх Нализар се показа иззад ъгъла с тебешир в ръка. От него все още капеше малко киселина.
— Ще си спестя… — подзе той. — О.
— Аха — отвърна Джоел. — Съвсем навреме, професоре. — После се отпусна изтощен и се облегна на стената.
Мелъди се приближи с ръце на кръста.
— Изморихме се вече, а? — попита тя с усмивка. Замаяният ѝ брат вървеше след нея.
— Трагично, нали? — отвърна Джоел.
— Определено.
25
— Струва ми се, че дължим извинение на професор Нализар, нали? — попита директорът Йорк.
Джоел сви рамене.
— Първо бих се извинил на Екстън, сър.
Йорк се подсмихна и мустаците му се разшаваха.
— Вече е направено, момчето ми. Вече е направено.
Стояха пред Отбранителната зала. В очакване на Мелето се тълпеше народ. Йорк беше обявил, че кампусът отново е отворен след само един ден на хаос заради разгрома на Драскача. Директорът искаше да подчертае, че Армедиус ще продължи да работи без страх; постара се да се разчуе не само за връщането на изчезналите ученици, но и за десетки ритматисти, които се смятаха загубени в Небраск. Вестниците направо пощуряха.
— При това бяха открити не една, а цели две нови ритматически линии — продължи Йорк, сложил ръце зад гърба си с израз на върховно доволство.
— Аха — рече Джоел, малко безразлично.
Йорк го изгледа.
— Пратих писма до неколцина приятели, които ръководят академии, Джоел.
Момчето се обърна.
— Мисля, че в светлината на последните събития някои от тях могат да бъдат убедени да изпълнят договорите с баща ти. Армедиус със сигурност ще го направи. Може и да не са богатствата, за които баща ти мечтаеше, момко, но ще стигнат майка ти да изплати дълговете и ще останат. Задължени сме на теб и на професор Фич.
— Благодарността ще включва ли и две хубави места за Мелето? — попита Джоел с усмивка.
— Запазени са за теб, синко. На първия ред.
— Благодаря!
— Убеден съм, че ние дължим благодарност на теб — каза Йорк. Джоел забеляза да приближават неколцина мъже с доста скъпи на вид костюми. Единият беше рицарят-сенатор Калоуей.
— Ах — продължи Йорк. — А сега, ако ме извиниш, има политици, които трябва да забавлявам.
— Разбира се, сър — отговори Джоел и директорът се оттегли.
Джоел остана още доста време да погледа как хората влизат през широките врати и изпълват арената. Екстън и Флорънс дойдоха. Напоследък двамата сякаш не се караха толкова често.
Хардинг беше освободен от служба, обаче твърдеше, че не помни нищо от случилото се. Джоел беше склонен да му повярва. Видял беше каква промяна настъпва в него. Властите обаче не бързаха да разберат. Очевидно Забравените никога преди не бяха действали по този начин.
Джоел почваше да подозира, че онова, което се случва в залата на въвеждането и прави хората ритматисти, може да се случи и в Небраск. Според онази книга, която не му се полагаше да прочете, в церемонията по въвеждането участваше нещо, наречено Блясък на сянката.
Той беше видял такова в залата на въвеждането. Поразпита неколцина неритматисти, но никой не го беше виждал. Ритматистите, включително и Мелъди, не разговаряха за преживяването.
Джоел не беше сигурен защо е видял Блясъка на сянката, нито пък защо това не го е направило ритматист, но опитът му подсказваше, че целият процес на въвеждането е много по-сложен, отколкото е известно на повечето хора.
Хардинг никога не беше проявявал ритматически способности и вече не можеше да прави ритматически линии. Онова, което Забравеният му беше причинил, му беше дало и тази способност. Това ли правеше Блясъкът на сянката за хората по време на въвеждането?
Джоел изпитваше известно неудобство, че знае тези неща. Съществуваше не само един начин човек да стане ритматист. И един от тези начини беше с участието на нещо мрачно и убийствено. Имаше ли и други?