— Не съм склонен да разговарям с неритматисти за подобни неща — сопна се Нализар.
Джоел пое дълбоко дъх.
— Добре.
Нализар пак вдигна вежда.
— Не искам да се караме, професоре. Все пак, работихме с една и съща цел. Ако си бяхме помагали, може би щяхме да постигнем повече.
— А най-много ще постигнем, ако не ми се пречкаш. Без твоето зле планирано поливане с киселина щях да имам силата да победя онзи глупак Хардинг. Сега, ако ме извиниш, трябва да тръгвам.
Нализар се обърна.
Щях да имам силата ли?, замисли се Джоел.
— Професоре?
Нализар спря.
— Сега пък какво има? — попита той без да се обръща.
— Само исках да Ви пожелая късмет — какъвто имахте преди две нощи.
— Какъв късмет съм имал тогава?
— Факта, че Хардинг не стреля по Вас — обясни Джоел. Той стреля по Фич. А срещу Вас не вдигна оръжието си, въпреки че не разполагахте със Забранителна линия, която да спре куршума.
Нализар мълчеше.
— Имахте и късмет, че не Ви нападна с тебеширчетата, докато лежахте в несвяст. Не Ви обърна внимание и се зае с учениците. Ако бях на негово място, първо щях да превърна в тебеширче основната заплаха — обучения опитен ритматист.
Джоел вирна глава. Изговаряше заключенията, преди да осъзнае какво прави. Прахове! Тъкмо се извиних и пак го обвинявам! Наистина съм обсебен от този човек.
Тъкмо се канеше да оттегли думите си, но замръзна, когато Нализар се обърна малко и лицето му остана в сянката.
— Интересни заключения — каза професорът тихо и без подигравка.
Джоел залитна.
— Някакви други теории? — попита Нализар.
— Аз… — заекна Джоел. — Хардинг. Нещото, което го контролираше, не изглеждаше много… умно. Затвори се зад собствените си Забранителни линии и не координираше своите тебеширчета, което позволи на двама ни с Мелъди да избягаме. Не говореше — само ръмжеше и опитваше да вика.
— Въпреки това — продължи Джоел, — замисълът беше наистина сложен. Включваше набеждаването на Екстън и отвличането на най-подходящите ученици, за да се създаде паника, която да доведе до струпването на повечето ритматисти в кампуса, където те можеха да бъдат нападнати и превърнати с един удар. Нещото, с което се сражавахме, явно действаше само нощем. През деня Хардинг си беше Хардинг. Не той правеше плановете. А самият Забравен също не изглеждаше достатъчно умен да прави тези планове. Това ме кара да се питам… дали не му помагаше още някой? Може би някой по-умен?
Нализар се обърна изцяло. Беше висок. Нещо в него изглеждаше различно. Както онзи ден, когато Джоел го гледаше на прозореца, а той гледаше него отгоре.
Надменността му я нямаше. Беше заменена от хладна пресметливост. Все едно младият парвеню беше кукла, внимателно замислена да накара хората да мразят Нализар, но и да го пренебрегват.
Нализар пристъпи напред. Джоел се потеше. Отстъпи една крачка.
— Джоел, държиш се, сякаш нещо те заплашва — рече Нализар. Зад очите му проблесна нещо тъмно — треперлива въглена чернота.
— Какво сте Вие? — прошепна Джоел.
Нализар се усмихна и спря на няколко стъпки пред него.
— Герой — прошепна и той, — оневинен от твоите думи. Човекът, когото никой не харесва, но всички мислят, че има добро сърце. Професорът, който се притече на помощ на учениците, макар че закъсня и беше твърде слаб да разгроми противника.
— Това беше измама — рече Джоел. Замисли се колко изненадан беше Нализар, когато го свари в общежитието, и как реагира на появата на Хардинг. Не изглеждаше изненадан. По-скоро… разтревожен. Като че си даваше сметка, че току-що е бил замесен.
Дали в този миг Нализар не беше променил плановете си и не беше решил да се сражава с Хардинг, за да излезе герой и да излъже Джоел?
— Трябваше да ме оставите да живея — продължи той. — Да лежите там, видимо в несвяст, докато Вашата креатура превръща децата в тебеширчета. И тогава можехте да нападнете и да спасите някои ученици. Щяхте да излезете герой, а при това и Армедиус щеше да остане без хора.
Гласът на Джоел кънтеше в празното помещение.
— Какво ще си помислят другите, Джоел, когато те чуят да говориш такива опасни неща? Само два дни, след като публично си признал, че съм герой? Смея да кажа, че ще изглеждаш доста непоследователен.
Прав е, вцепени се Джоел. Вече няма да ми повярват. Не и след като лично гарантирах за Нализар. При това и Мелъди, и Фич бяха подчертали, че накрая Нализар се е притекъл на помощ.
Джоел срещна погледа на нещото и отново видя чернотата, която се движеше зад очите му — истинско, осезаемо нещо, което замъгляваше бялото на очите на Нализар с мърдаща надрана чернота.