Това отново го изнерви. Да му се не види, защо не мога да съм уверен като Нализар? Този човек притежаваше дарба за самоувереност.
— Ей — обади се професор Кембъл. — Това синът на майстора на тебешир ли е?
Фич се сепна и едва не разсипа чашата си, когато погледна към широката кръгла арена. В самия ѝ център две фигури стояха в общ кръг и рисуваха. Не беше забранено, но беше във висша степен необичайно — така пробив в кръга щеше да извади и двамата от състезанието, а не си струваше да се поема такъв риск.
Фич постепенно осъзна кои са двамата ученици. Единият не беше в ритматическа униформа. Носеше грубите и безлични дрехи на син на прислугата.
— Е, мътните ме взели — продума Йорк. — Това законно ли е?
— Невъзможно! — възкликна професор Хач.
— Всъщност е възможно — рече професор Ким.
Фич гледаше долу и наум пресмяташе дъгите между точките в кръга на Джоел и Мелъди.
— О, момчето ми — рече той с усмивка. — Направил си го съвсем точно. Красота.
Нализар застана до Фич и погледна надолу. Изразът му беше променен, нямаше надменност. Просто беше смаян. Даже очарован.
Да, рече си Фич. Сигурен съм, че ще излезе съвсем приличен човек, само ако му дадем достатъчно време…
Синият тебешир на Джоел се тресеше между пръстите му, докато го прекарваше през черния под. Чертаеше без да вдига поглед. Беше обкръжен от противници — само това му трябваше да знае. Предусещането нямаше да му помогне. Имаше нужда от защита. Мощна защита, преди да може да премине към каквато и да е атака.
Надраска някакъв получовек-полугущер и го прикрепи към свързваща точка, преди да продължи нататък.
— Спри — каза Мелъди. — Ти наричаш това тебеширче?
— Е…
— Това ходещ морков ли е?
— Това е човек-гущер! — обясни Джоел, докато чертаеше на другата страна и поправяше пробита окръжност.
— Добре, все едно. Виж сега, остави тебеширчетата на мен, става ли? Просто поставяй кръстчета там, където ги искаш, и аз ще ги направя да съответстват на положението.
— Няма да рисуваш еднорози, нали? — попита Джоел, обърнат с гръб към нея, докато чертаеше.
— Че какво им е на еднорозите? — запита тя иззад него; тебеширът ѝ скърцаше по пода. — Те са благородни и…
— Те са благородни и невероятно момичешки животни — изрече Джоел. — Налага се да мисля и за мъжката си репутация.
— О, я стига — прекъсна го тя. — Ще работиш с еднорозите, може би и с неколцина хора-цветя и един-два пегаса, и ще ти хареса. Иначе отивай да си чертаеш собствените окръжности и много ти благодаря.
Джоел се усмихна и нервността му понамаля. Очертаването на линиите му идваше отвътре. Беше го упражнявал толкова много — първо с баща си, после сам в стаята, най-накрая с професор Фич. Просто прокарваше линиите там, където чувстваше, че е правилно.
Първи се появиха вълните от тебеширчета — изненадващо много на брой. Вдигна за кратко поглед и видя как учениците на Нализар, изпреварили останалите в подготовката за дуели, вече бяха отстранили някои от участниците. Бързото и нападателно чертане им беше осигурило преимущество в първата част на Мелето. Щеше да им навреди с напредването на времето.
Джоел и Мелъди, заедно с още трима-четирима нещастни ученици, бяха точно в средата на пода. Обкръжени бяха в пръстен от отбора на Нализар. Явно планът им щеше да бъде да елиминират хората в центъра и после да се сражават с другите по периметрите.
Какви са плановете Ви за тези ученици, Нализар? — запита се Джоел. — На какви ли лъжи ги учите?
Той стисна зъби — диспозицията беше отлична за учениците на Нализар, но ужасна за Джоел и Мелъди. И двамата бяха заобиколени от обръч противници.
Огромни вълни тебеширчета заляха Джоел и Мелъди. Но Мелъди вече бе подготвила цяла дузина еднорози. Това беше една от прекрасните страни на защитата на Ийстън — голяма окръжност с девет свързващи точки, всяка с привързан към нея по-малък кръг. На теория всеки от по-малките кръгове можеше да задържи до пет привързани тебеширчета.
С Мелъди в отбора това си беше явно предимство. Малките ѝ еднорози лудуваха по твърде непристоен според Джоел начин, но го вършеха, дори когато разкъсваха вражеските тролове, дракони, рицари и петна. Тебеширчетата на Нализар нямаха шанс. Докато осакатените им тела образуваха купчина, Мелъди добави още два еднорога към отбраната си.
— Хей — изкоментира тя, — че това всъщност е забавно!
Джоел можеше да види потта по челото ѝ, коленете го боляха от клека, но не можеше да не се съгласи с нея.