Това не би трябвало да има значение. Лейтън придаваше голяма важност на тестовете, а Джоел имаше отлични резултати на всеки един от тях. Поредното ненаписано домашно нямаше да има особено влияние върху оценката му.
Лейтън отиде в предната част на стаята.
— Добре тогава, е, останаха ни десет минути. Какво да правим… Нека решим няколко задачи!
Този път получи повече от няколко пъшкания.
— Или пък — продължи Лейтън, — предполагам, че мога да ви пусна по-рано, понеже това е последният урок за деня, а лятото ни чака току зад ъгъла.
Учениците, които бяха прекарали целия час в зяпане на стените, изведнъж застанаха нащрек.
— Много хубаво, вървете си — рече Лейтън и махна.
Учениците си тръгнаха за секунди. Джоел остана на мястото си, обмисляйки извинения. През тесния прозорец виждаше как другите ученици излизат на моравата. Повечето предмети бяха завършили с годишни изпити и работата стихваше. На самия Джоел му оставаше още само един изпит, по история. Той нямаше да е голям проблем — всъщност Джоел беше учил за него.
Той се изправи и отиде с тетрадката си пред бюрото на професор Лейтън.
— Джоел, Джоел — подхвана Лейтън мрачно. — Какво да те правя?
— Да ме пуснете? — попита Джоел.
Лейтън мълчеше.
— Господин професор — каза Джоел, — знам, че не бях отличник с домашните…
— По моя сметка, Джоел — прекъсна го професор Лейтън, — ти си написал девет от тях. Девет от четиридесет.
Девет ли?, замисли се Джоел. Би трябвало да съм написал повече… Той отново се замисли, припомни си работата през срока. Математиката винаги му беше най-лесният предмет. Много малко го беше грижа за нея.
— Добре — каза той, — предполагам, че май бях малко мързелив…
— Така ли мислиш? — отвърна Лейтън.
— Ами оценките ми от тестовете — бързо рече Джоел. — Получих отлични оценки.
— Е, първо на първо, училището не е само тестове. Завършването на Армедиус е важно, престижно постижение. То говори, че ученикът умее да учи и да изпълнява указания. Аз ви уча не само на математика, преподавам ви умения за живота. Как мога да пусна някого, който никога не си върши работата?
Това беше една от любимите лекции на Лейтън. Всъщност, опитът на Джоел говореше, че повечето професори са склонни да мислят, че техният предмет е от жизнено значение за живота на човек. Всички грешаха — с изключение на ритматистите, разбира се.
— Съжалявам — отговори Джоел. — Аз… хмм, прав сте. Бях мързелив. Но Вие не можете наистина да се върнете към онова, което казахте в началото на срока, нали? Резултатите от тестовете ми са достатъчно добри, за да ме пуснете.
Лейтън сплете пръсти пред себе си.
— Джоел, знаеш ли как изглежда на един преподавател това, че даден ученик никога не си изпълнява домашните задания, обаче някак успява да получи отлични оценки на тестовете?
— Че ученикът е мързелив? — объркано попита Джоел.
— Това е едната интерпретация — отговори Лейтън и измъкна няколко листа от купчината на бюрото си.
Джоел разпозна един от тях.
— Годишният ми изпит.
— Да — отвърна Лейтън и постави изпита на Джоел на бюрото до изпита на друг ученик. Другият ученик беше получил добра оценка, но не отлична. — Можеш ли да видиш разликата между тези два теста, Джоел?
Джоел сви рамене. Неговият тест беше прегледен и подреден, отговорите бяха написани под всяка задача. Другият беше разпилян, свободните места бяха пълни с надраскани бележки, уравнения и цапаници.
— Винаги съм подозрителен, когато ученикът не показва как е работил, Джоел — продължи Лейтън със строг глас. — Вече от седмици те наблюдавам и не съм успял да разбера как го правиш. Това не ми дава възможност да ти отправя официално обвинение.
Джоел усети как челюстта му увисва от потрес.
— Мислите, че мамя?
Лейтън почна да пише на листа си.
— Не казах това. Не мога да докажа нищо. А в Армедиус не повдигаме недоказуеми обвинения. Обаче е във възможностите ми да те препоръчам за поправително обучение по геометрия.
Джоел усети как надеждите му за свободноизбираем предмет почват да се пропукват и да се заменят от ужасяващата представа как прекарва всеки божи ден през лятото в учене на елементарна геометрия. Лице на конус. Лице на триъгълник. Радиус на кръг.
— Не! — възкликна Джоел. — Не можете!
— Наистина мога. Не знам откъде се сдобиваш с отговорите или кой ти помага, обаче ще прекараме много време заедно, ти и аз. Ще излезеш от лятната избираема подготовка, научил геометрията по един или друг начин.
— Аз я знам — възрази трескаво Джоел. — Вижте, какво ще кажете да направя домашното си сега? Все още остават няколко минути до края на часа. После ще реша и други задачи. Това ще ми позволи ли да мина? — Той грабна една писалка от бюрото на Лейтън и отвори тетрадката си.