Джоел излезе от класната стая на професор Лейтън и пристъпи на моравата. Отвън едно момиче в бяла пола и сив пуловер се беше облегнало на тухлената стена на сградата и безцелно драскаше в тетрадката си. Тя вдигна поглед и къдравата ѝ червена коса се разтърси, докато проучваше Джоел.
— О, той свърши ли с теб? — попита тя.
Джоел кимна.
— Е, все още си цял-целеничък — продължи момичето. — Май това е добър знак. Няма белези от ухапано, нито счупени кости…
— Чакала си ме? — запита той и се намръщи.
— Не, глупчо — обясни тя. — Професор Досаден ме помоли да остана и да говоря с него веднага щом приключи с теб. Вероятно означава, че не минавам. Отново.
Джоел хвърли поглед към тетрадката ѝ. Беше съзерцавал Мелъди целия семестър и си представяше сложните ритматични отбранителни кръгове, които тя чертае. На страниците обаче не видя Отбранителни или Забранителни линии, нито дори окръжности. Вместо това видя изображения на еднорози и замък.
— Еднорози? — поинтересува се той.
— Какво? — отбранително отвърна тя и захлопна тетрадката. — Еднорогът е благородно и величествено животно!
— Не съществува в действителност.
— И? — попита тя, намуси се и се изправи.
— Ти си ритматист — обясни Джоел. — Защо губиш времето си в рисуване на такива работи? Трябва да упражняваш ритматичните си линии.
— Ритматичните това, ритматичните онова! — каза тя и тръсна глава. — Защитавай кралството, удържай дивите тебеширчета. Защо всичко трябва да е свързано с ритматиката? Не може ли едно момиче поне веднъж да прекара малко време в размисъл за нещо друго!
Джоел отстъпи, изненадан от избухването. Не беше сигурен как да отговори. Ритматистите рядко говореха с обикновените ученици. Той бе опитал да си приказва с някои от тях през първите си ученически години, но винаги го пренебрегваха.
И ето че един разговаряше с него. Не беше очаквал да е наистина толкова… дразнеща.
— Честно казано — рече момичето, — защо аз трябва да съм човекът, който да се занимава с всичко това?
— Защото Господарят те е избрал — отговори Джоел. — Ти си късметлийка. Той подбира по-малко от един на хиляда.
— Явно има нужда от по-добър контрол върху качеството — възрази тя, после се обърна с мелодраматично изсумтяване и си проправи път към стаята на професор Лейтън.
Джоел се загледа след нея, после поклати глава и прекоси кампуса. Подмина групички ученици, устремени към гарата. След края на часовете беше време да си вървят у дома. За Джоел обаче кампусът беше дом.
На площадката бяха застанали неколцина ученици и си приказваха. Джоел се доближи до тях, полуунесен в мислите си.
— Според мен е несправедливо — заяви Чарлингтън със скръстени ръце, все едно-единствено неговото мнение е важно. — Професор Харис побесня, когато тя не се яви на последния си изпит, но директорът не обърна внимание.
— Но тя е ритматист — отговори Роуз. — Защо въобще ще иска да изклинчи от теста?
Чарлингтън сви рамене.
— Може би е искала да почне лятната ваканция по-рано.
Джоел почти не обръщаше внимание на разговора, но наостри уши при споменаването на ритматистите. Отправи се към Дейвис, който — както обикновено — беше обгърнал раменете на Роуз с ръка.
— Какво става? — попита Джоел.
— Една от ученичките-ритматисти, момиче на име Лили Уайтинг — обясни Дейвис. — Пропуснала е последния си изпит по история днес. Чък не е много доволен от това — очевидно е искал да вземе последния изпит рано, за да може да отиде при семейството си в Европа, но не му е разрешено.
— Отношението към тях не бива да бъде специално — заяви Чарлингтън.
— Вероятно все пак ще ѝ се наложи да се яви на теста — каза Джоел. — Не че животът им е лек. Нямат свободни часове, започват рано сутринта всеки ден, остават в училище за лятото…
Чарлингтън му се намръщи.
— Повярвай ми, Чарли — каза Джоел. — Ако нещо неочаквано я е накарало да тръгне, тя не е отишла да се излежава на някой плаж. Може да е в Небраск.
— Може би — отговори Чарли. — Да, може и да си прав…
Той млъкна и се понапрегна.
— Джоел.
— Да, Джоел. Знаех го. Да де, може и да си прав. Не знам. Професор Харис със сигурност бе разтревожен. Просто смятам, че е странно.
Още няколко ученици дойдоха на площадката, Чарлингтън отиде при тях и тръгна към гарата. Джоел смътно дочу как Чарли започва да им разказва същата история.
— Не го вярвам — тихо каза той.
— Кое? — попита го Дейвис. — За ученичката ли?
— За Чарлингтън — обясни Джоел. — Три години сме били заедно в час, а той все още забравя името ми при всеки разговор.