— По литература?
— Предадох доклада си вчера — отговори Джоел. Беше успял да се справи с това домашно навреме — само защото професор ЦоБел им беше дала време за писане в час, докато тя се ровеше в някакви романи. Професорите проявяваха склонност към мързел в края на срока, също като учениците.
— А по история? — попита майка му.
— Утре имаме изпит за срочна оценка.
Тя повдигна вежда.
— Изпитът е по история на ритматиката, майко — рече Джоел и завъртя очи. — Ще се справя добре.
Майка му като че ли остана доволна. Джоел започна да се храни като изгладнял вълк.
— Чу ли за професор Фич и онова ужасно предизвикателство? — попита майка му.
Джоел кимна, понеже устата му беше пълна.
— Горкият човек — продължи майка му. — Знаеш ли, че посвети двадесет години на това да стане титулярен професор? Загуби позицията си само за няколко мига и сега е нередовен преподавател.
— Майко — обади се Джоел между хапките, — чувала ли си нещо за някакъв федерален инспектор в кампуса?
Тя кимна разсеяно.
— Смятат, че една от ученичките ритматисти е избягала снощи. Била на посещение у семейството си вечерта и не се върнала в училище.
— За Лили Уайтинг ли става дума? — предположи Джоел.
— Струва ми се, че така се казваше.
— Чарлингтън каза, че родителите ѝ просто са я отвели на почивка!
— Така се говореше в началото — отвърна майка му. — Обаче е трудно да опазиш в тайна нещо като бягството на ритматист. Това ме кара да се запитам защо тъй често те се опитват да избягат. Животът им е толкова лек. Никак не се очаква да работят, неблагодарно племе такова…
— Скоро ще я намерят — рече Джоел и скочи от мястото си, преди майка му да се отплесне точно по този въпрос.
— Слушай, Джоел, необходимо ти е да вземеш избираем предмет за лятото. Искаш ли да се озовеш на трудово обучение?
Мнозина ученици, които не можеха да избират — или избираха прекалено късно — трябваше да помагат в грижите за зелените площи в училището. Официалната причина за програмата, както я излагаше директорът Йорк, беше да „научи обикновено заможните ученици да уважават онези, които са в друго икономическо положение“. Това схващане му спечели малко родителски гняв.
— Трудово обучение — каза Джоел. — Това няма да е много лошо, нали? Татко беше работник. Може би някой ден и аз ще трябва да върша подобна работа.
— Джоел… — подзе майка му.
— Какво? — отвърна той. — Какво лошо има в това да си работник? Ти самата си работничка.
— Ти учиш в едно от възможно най-добрите училища. Това нищо ли не означава за теб?
Той вдигна рамене.
— Рядко си пишеш домашните — продължи майка му и потърка челото си. — Всичките ти учители казват, че си умен, но не внимаваш. Не разбираш ли какво биха направили други хора, за да получат възможност като тебе?
— Разбирам. Наистина. Майко, ще взема избираем предмет за лятото. Професор Лейтън каза, че мога да уча математика с него, ако не намеря нещо друго.
— За поправителен ли? — попита майка му подозрително.
— Не — бързо отвърна той. — За напреднали.
Само ако ми позволят да уча нещата, които искам да уча, рече си той и заби вилицата в храната, тогава всички ще сме щастливи.
Това върна мислите му към листа хартия, който още беше натъпкан в джоба му. Професор Фич познаваше баща му; донякъде бяха приятели. Сега, когато вече знаеше, че Дейвис няма да е тук през лятото, Джоел беше още по-твърдо решен да изпълни плана си да учи при Фич. Побутна храната си още малко, после стана.
— Къде отиваш? — попита майка му.
Той грабна двете книги на професор Фич.
— Трябва да ги върна. Ще съм тук до няколко минути.
05
Преподавателите сядаха на масата си според ранга, а съпругите им се разполагаха до тях. Директорът Йорк — висок, внушителен, с провиснали кестеняви мустаци — беше начело на масата. Беше едър човек с широки рамене, достатъчно висок, та да се извисява над всички останали.
Следваха титулярните преподаватели, и ритматисти, и обикновени хора — по време на хранене ги третираха като равни. Джоел подозираше, че това равенство има нещо общо с факта, че самият директор не е ритматист. Следващата група към дъното на масата бяха така наречените „редовни“ професори — тези, които още не бяха титуляри, но бяха добре установени и уважавани. Бяха около шестима. Ритматистите в това положение носеха сини кители.
Облечените в зелено асистенти седяха след тях. Накрая бяха тримата помощник-преподаватели в сиво. Професор Фич, с двадесет или тридесет години по-възрастен от съседите си, седеше на последния стол. Нализар, в червен кител, се разполагаше близо до челото на масата. Когато приближи, Джоел чу гръмкия му глас.