— … определено се надявам това да накара някои хора да се поизправят и да обърнат внимание — говореше той. — Ние сме войници. Минали са години, откак някои от вас са участвали в обсадата в Небраск, обаче аз бях там едва допреди няколко месеца, на самото бойно поле! Твърде много теоретици забравят, че ние сме хората, които обучават следващото поколение бранители. Не бива да допускаме небрежното преподаване да застрашава безопасността на шестдесетте острова!
— Със сигурност мнението Ви стана ясно, Нализар — рече професор Хабърсток, друг от ритматистите. — Искам да кажа, няма защо да разбутвате нещата повече!
Нализар го изгледа и според Джоел си пролича, че младият професор с труд премълчава презрителния си отговор.
— Ние не можем да си позволим инертна маса в Армедиус. Трябва да обучаваме бойци, а не теоретици.
Фич извърна поглед и се съсредоточи върху храната си. Не личеше да е ял много. Джоел застана неуверено и се помъчи да реши как да се обърне към професора.
— Теорията е важна — тихо рече Фич.
— Какво беше това? — попита Нализар и погледна към дъното на масата. — Казахте ли нещо?
— Нализар — намеси се директорът Йорк, — прекрачвате границите на благоприличието. Чрез своите действия Вие заявихте позицията си, няма нужда за същата цел да си служите и с обиди.
Младият професор се изчерви и Джоел забеляза как в очите му проблесна гняв.
— Господин директоре — рече Фич и вдигна поглед, — всичко е наред. Аз бих го оставил да каже каквото мисли.
— Фич, ти си по-добър професор от него — отговори директорът и накара Нализар да пламне още повече. — И по-добър преподавател. Не ми се харесват всичките ви ритматистки правила и традиции.
— Това са наши правила и ние ги следваме — каза Фич.
— С цялото ми уважение, господин директоре — намеси се Нализар, — възразявам на последното Ви твърдение. Професор Фич може и да е мил човек и отличен учен, обаче като преподавател? Кога за последен път някой от неговите ученици е побеждавал в Мелето?
Тази забележка увисна във въздуха. Доколкото Джоел знаеше, никога ученик на Фич не беше побеждавал в Мелето.
— Аз преподавам отбрана, Нализар — каза Фич. — Или, хмм, преподавах. Все едно, в Небраск добрата отбрана е от жизнено значение, ако и невинаги да е най-добрият начин за печелене на дуели.
— Вие преподавате ненужни неща — заяви Нализар. — Теории, с които им разбърквате главите. Допълнителни линии, които не им трябват.
Фич стисна приборите си — „не от гняв“, рече си Джоел, „а от нервност“. Той очевидно не обичаше сблъсъците; избягваше погледа на Нализар, докато говореше.
— Аз… хмм, учех моите ученици на нещо повече от това да чертаят линии. Учех ги да разбират това, които чертаят. Исках да са подготвени за деня, когато може да се наложи да се борят за живота си, а не просто за церемониалностите на някакво безсмислено състезание.
— Безсмислено ли? — възкликна Нализар. — Мелето е безсмислено? Криете се зад оправдания. Аз ще науча тези ученици да се бият.
— Аз… хмм — рече Фич. — Аз…
— Пфу — махна с ръка Нализар. — Съмнявам се, че въобще можете да разберете, старче. Колко време Вие сте служили на фронтовата линия в Небраск?
— Само няколко седмици — призна Фич. — Прекарах по-голямата част от службата си в Денвър, в комитета по планиране на отбраната.
— И върху какво се фокусирахте по време на университетските си изследвания? — попита Нализар. — Дали върху теорията на офанзивата? Или може би задълбочени проучвания на Мощта? Или даже върху отбраната, която била толкова важна за Вашите ученици, както твърдите?
Фич помълча малко.
— Не — отговори той накрая. — Изследвах произхода на ритматическите сили и отношението към тях в ранното американско общество.
— Историк — заключи Нализар и се обърна към останалите професори. — Разполагате с историк, който преподава отбранителна ритматика. И се питате защо оценките за представянето на Армедиус вървят надолу?
Сътрапезниците мълчаха. Дори директорът поспря, за да обмисли тези думи. Когато отново почнаха да се хранят, Нализар погледна към Джоел.
Джоел усети как веднага го обзема паника; днес вече веднъж беше провокирал този човек, натрапвайки се в класната му стая. Дали ще си спомни…
Но очите му просто подминаха Джоел, сякаш не го виждаха. Поне веднъж се оказа хубаво да не си забележителен.